— Сър, не трябва да позволявате… Разбира се, че той е виновен. Никой не го отрича. Но да го убият хладнокръвно…
— Екзекуцията е на херцог Джеърд, милейди. Не ме карайте да се намесвам.
— Но вие сте кралят, сър. Вие можете…
— Аз съм тук не като крал, а като гост за сватбата — прекъсна я Келсън, после обърна посивялото си лице към Маргарет и я погледна строго. — Не мога да си присвоя властта на херцог Джеърд в собствения му дом.
— Но сър…
— Разбирам мотивите на Джеърд, милейди — отговори твърдо Келсън и погледна към коленичилия херцог. — Той загуби сина си. Аз още нямам синове и може и да нямам, ако силите на мрака ни победят. Но ми се струва, че зная как се чувства съпругът ви. Загубил съм баща си и много други близки хора. Мисля, че мъката не е много по-различна.
— Но сър…
В този миг от терасата се чу тъп удар, после звук на стомана, ударила по каменните плочи. Лицето на Маргарет побеля. Чу се шум от приближаващи по терасата маршови стъпки и лорд Фъргюс застана на вратата. В ръката си държеше нещо тежко, от което капеше кръв — кичур изпръскана с червено-бяла коса. Това беше отсечената глава на Римъл.
Джеърд погледна безразлично към главата, която Фъргюс бе вдигнал високо. Само ръцете му стискаха и пускаха аления плащ и това издаваше вълнението му. После лицето му побледня и той кимна на Фъргюс, че е свободен. Фъргюс се поклони и се оттегли от вратата, оставяйки кървави следи, които попиваха в каменната настилка. След малко зави зад ъгъла и изчезна. Едва тогава Джеърд наведе глава към двамата, които лежаха под наметалото.
— Отмъстен съм, изрече Господ — промърмори отец Анселм, но в гласа му звучеше ням укор, когато погледна към Джеърд.
— А аз отмъстих за децата си — прошепна Джеърд и протегна трепереща ръка към Кевин. — За моя син, за моята бъдеща любима дъщеря… Сега ще спите вечния си сън неразделни, както винаги сте искали. Кълна се в душата си и във всичко, което обичам, никога не съм и сънувал, че гробът ще бъде вашето брачно ложе. Само след два дена мислех да ви видя съпрузи.
Гласът му секна и той заплака — сухи, пестеливи ридания, които разтърсваха гордия стар боец. Със сподавен вик Маргарет изтича до съпруга си и коленичи до него, притискайки главата му до гърдите си и плачейки заедно с него. Келсън ги погледна със съчувствие и това смекчи за миг отчаянието и мъката, които ги бяха обзели. После отмести поглед и повика със знак Дери при себе си.
— Има още нещо, което трябва да се направи, при това то се пада на мене — прошепна Келсън, — но сега не мога да оставя лорд Джеърд сам. Ще го свършиш ли вместо мене, Дери?
Дери кимна с глава.
— Вие знаете, че ще направя всичко, сър. Какво искате да сторя?
— Иди в планината и намери тази баба Бетан. Ако тя е дерини, може да е опасна. Но зная, че не се боиш от магии. Ти си единственият тук, на когото мога да доверя задачата от мое име.
Дери се поклони.
— За мене ще е чест, сър.
Келсън огледа стаята, после отиде в ъгъла и даде знак на Дери да го последва. Стражите и дамите се бяха оттеглили и в стаята, освен семейството на починалите, оставаха само Гуидиън и лорд Девърил, както и няколко близки слуги. Молитвите на отец Анселм звучаха в тишината, а Келсън погледна Дери в очите.
— Сега ще те помоля за нещо не като крал, а като приятел — прошепна той с тих глас. — Моля те, както вероятно би те помолил Морган, и ти давам пълно право да откажеш, ако решиш.
— Тогава ме питайте, Келсън — отвърна Дери с мек глас и също го погледна право в очите.
Келсън кимна.
— Ще ми позволиш ли да сложа върху тебе закрилата на тайните сили, преди да отидеш при Бетан? Колебая се дали да те пращам при нея така беззащитен.
Дери наведе замислено глава, а ръката му се вдигна към гърдите, където все още се намираше медальонът на Морган с образа на Камбър. Той обмисли внимателно думите на Келсън, после измъкна верижката изпод туниката си и взе медальона в ръце.
— Аз не съм съвсем незапознат с изкуството на магията, сър. Този медал е инструментът на инструкциите на Морган. Изглежда, че свети Камбър закриля и човеците.