— Единадесет епископа… — започна Лорис.
— Единадесет от двадесет и двама не са болшинство — изтъкна Арилан. — От единадесетте, които не са подписали, шест са тука, ще ти се противопоставят и няма никога да подпишат, един отказа да играе по свирката ти, а останалите четирима са пътуващи епископи, които нямат епархии и служат на стадото си там, където са хората. Ще са ти нужни седмици, за да намериш някой от тях и още повече, докато го убедиш да подпише.
— Това не ме интересува — прошепна Лорис. — Единадесет или дванадесет, не е ли все едно. Курията ще реши, че вие сте изпъдени, а хората ще намерят Морган и ще ни го доведат, за да се сложи по-бързо край на тази бъркотия. В крайна сметка, това е главната цел на моите действия.
— Не смяташ ли, че това ще разпали нова свещена война срещу дерините, архиепископе? — каза Толивър. — Можеш и да го отричаш, но и двамата знаем, че когато Уорън де Грей разбере, че отлъчването е обявено — а аз не се съмнявам, че ще го разбере, ако това зависи от вас — той ще започне най-кървавата война срещу дерините в двестагодишната история на нашето кралство. И за това ще има вашето съгласие!
— Ти си луд, ако мислиш така!
— Наистина ли? — отвърна Толивър. — Нима ти не ни каза, че си се срещал с Уорън и си му разрешил, ако може, да унищожи Морган? Нима ти…
— Нещата са по-сложни. Уорън е…
— Уорън е фанатичен враг на дерините, какъвто си и ти — намеси се в разговора Арилан. — Различието е само в степента на омразата. Той е разтревожен, че Коруин се е превърнал в убежище на дерините по време на управлението на Морган, че много от дерините, включително някои, които бягат от твоите преследвания във Валорет, са намерили подслон в Коруин и живеят там спокойно и тихо. Не мисля, че те ще чакат и ще се оставят да ги изколите, както беше в миналото, Лорис.
— Аз не съм касапин! — издума Лорис с презрение. — Не преследвам никого без причина. Но Уорън има право. Деринската напаст трябва да бъде премахната от лицето на земята. Може да им подарим живота, но само ако се откажат от злите си сили и ги захвърлят във вечния мрак. Трябва да се откажат от силите си и да премахнат завинаги възможността да ги използват отново.
— Смяташ ли, че простите хора могат да видят това тънко различие между дерините, Лорис? — запита възмутено Кардиъл. — Уорън ще им каже да убиват и те ще убиват. Когато настане това време, хората няма да могат да отделят деринските апостоли, които са се отказали от силата си, и тези от тях, които не са съгласни да отхвърлят правата си, получени по рождение.
— Чак дотам няма да се стигне — възрази Лорис. — Уорън ще се подчини на моите…
— Махни се! — заповяда Кардиъл. — Махни се, преди да съм забравил, че съм духовник и да съм направил нещо, за което после мога да съжалявам! Призлява ми от тебе, Лорис!
— Как смееш…
— Казах, махай се оттук.
Лорис закима бавно с глава, а сините очи горяха като въглени на белокосата му глава.
— Това означава война — прошепна той. — И всички, които са на страната на врага, ще ни бъдат врагове. Нямаме друг избор.
— Лорис, ако е необходимо, ще заповядам да те изхвърлят. Толивър и вие — Уолфръм, Сайуърд, Джилбърт, проверете кога ще се махнат те. Кажете на стражите, че най-късно до полунощ искам да са заминали. Внимателно ги наблюдавайте.
— С удоволствие — отвърна Уолфръм.
С побеляло от гняв лице, с твърд и външно спокоен израз, Лорис се обърна кръгом и се измъкна от залата. След него си отидоха привържениците му и техните служители, накрая излязоха и четиримата епископи дисиденти. Когато вратата се затвори, в залата останаха само Кардиъл, Арилан и Хю. Хю се беше сгушил на стола, където бе седял по време на цялата разправия със страхливо наведена глава. Арилан пръв забеляза присъствието му. Той направи знак на Кардиъл да го последва и тръгна бързо към мястото, където беше Хю.
— Малко шпиониране, а, отец Хю? — запита тихичко той, а после го взе за ръката и внимателно, но със сила го изправи на крака.
Хю гледаше настрана, мачкаше края на расото си, а после сведе поглед към обутите си в сандали нозе.
— Не съм шпионин, милорд — каза той с тих глас. — Иска ми се да съм с вас.
Арилан погледна към Кардиъл, но той скръсти ръце на гърдите си.
— Какво ви накара да промените позицията си, отче? От няколко години сте секретар на Кориган.