— Кои сте вие, че искате да ви пуснем в град Кулди преди изгрев-слънце? Кажете си имената или се подчинете на решението на града.
— Херцог Аларик Морган и Дънкан Маклейн идват при краля — промълви Дънкан с тих глас. — Отворете бързо, моля ви, защото бързаме.
Пазачът на портите се посъветва шепнешком с някакъв началник, когото Дънкан не можа да види, после се взря отново в пътниците и кимна.
— Отстъпете назад, милорди. Капитанът ни пристига.
Морган и Дънкан изтеглиха конете си с няколко метра и се прегънаха в седлата. Морган вдигна глава към крепостната стена и забеляза нечия набита на копие глава с бяла коса, поставена над самата врата. Той се намръщи и докосна лакътя на Дънкан, насочвайки вниманието му към зловещата гледка с кимване. Дънкан също се загледа нагоре.
— Мислех, че този вид екзекуция е само за предатели — каза Морган и внимателно се вгледа в главата. — Не е поставена отдавна. Сигурно се е случило преди не повече от ден-два.
Дънкан се намръщи и вдигна рамене.
— Не мога да позная кой е. Изглежда доста млад въпреки бялата коса. Какво ли е направил?
Чу се скърцане на повдигани греди зад портата, после стържене на железни панти и звън на вериги. След това се отвори страничната врата в дясната част на огромните главни порти, през която едва можеше да мине човек на кон. Морган погледна въпросително към Дънкан, защото доколкото си спомняше нямаше практика посетителите да влизат през страничната врата. Наистина, никога не се бе опитвал да влиза в града преди изгрев-слънце. Зад вратата обаче нямаше нищо опасно. Магическите му сили му бяха помогнали да проникне мислено вътре, без да забележат някакво предателство или засада. Дънкан насочи коня си към вратата и после към малкия двор зад нея, а Морган го последва. Там двама градски пазачи в тъмни дрехи, с факли в ръцете, тъкмо се качваха на страхливите си коне, едва удържайки ги пред Морган и Дънкан. Капитанът на стражите, украсен със знака на елитния корпус на Келсън, се протегна и пое юздите на коня на Морган.
— Добре дошли в Кулди, ваша светлост и монсиньор Маклейн — каза той и се поклони леко, без да сваля поглед от коня на Морган, който пристъпваше на място и капитанът трябваше да се отстрани, за да не го стъпче конят. — Тези хора ще ви придружат до главната сграда.
Капитанът пусна коня на Морган и отстъпи крачка назад, давайки знак на пазачите да тръгват, а Морган се намръщи отново. В малкия двор бе тъмно, защото районът се осветяваше само от слабата светлина на факлите, но му се стори, че на ръката на капитана, малко по-горе от лакътя, имаше черна траурна лента. Беше много странно, че някой от домакинството на Келсън беше в траур. Кой ли се бе поминал?
Конната охрана потегли с вдигнати нагоре факли, а Морган и Дънкан подкараха уморените си коне след тях. В този час улиците на Кулди бяха празни. Тропотът на копитата отекваше по паважа на кривите улички. Най-сетне пристигнаха до главния вход на сградата и бяха пуснати веднага, след като охраната видя придружителите им. Морган и Дънкан погледнаха нагоре към кралските апартаменти — кралят винаги се настаняваше в тези стаи при посещенията си в Кулди — и се учудиха, че прозорците светеха, а до сутринта имаше поне още час.
Това наистина бе странно. Какво ли можеше да вдигне младия крал така рано? Морган и Дънкан знаеха, че момчето обичаше да спи до късно и никога не би се събудило по това време, ако нямаше причина, която срочно изискваше неговото присъствие. Какво ли се беше случило?
Двамата дръпнаха юздите и слязоха от конете. От лявата им страна мина коняр, който водеше уморен и заметнат с одеяло кон, при това мърмореше недоволно и клатеше глава всеки път, когато спираше, за да потърка с ръце уморените крака на коня. Самото животно изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне.
Вероятно с този кон е пристигнал някакъв пратеник, помисли си Морган. Пратеник с новини за Келсън, които не можеха да чакат. Затова светеха свещите в прозорците на краля.
Те бързо се заизкачваха по главното стълбище и Морган погледна към братовчед си, който бе стигнал до същия извод. Възрастният лакей, когото и двамата познаваха още от детските си години, ги пусна и им се поклони, а после извика двама млади пажове, за да осветяват пътя към горния етаж. Лакеят беше от хората на Джеърд, верен слуга на семейство Маклейн през целия си живот, но и той не ги гледаше в очите и не говореше. И на неговата ръка имаше черна траурна лента.