Морган поклати глава недоверчиво.
— Не разбирам. Бронуин би трябвало да… Коя е тази магьосница, която е дала кристала на Римъл? Да не би да е дерини?
Дери пристъпи към него и наведе съчувствено глава.
— Още не ни е ясно, милорд. Гуидиън и аз прекарахме следобеда на този трагичен ден и целия вчерашен ден, обикаляйки планината в търсене на вещицата, в съответствие с описанието на Римъл. Не открихме нищо.
— Може би и аз съм виновен — добави Келсън. — Трябваше да разпитам Римъл по-подробно, да прочета какво има в разума му. Но в момента се сетих само да…
Някой почука на вратата и Келсън погледна натам.
— Кой е?
— Джеърд, сър.
Келсън погледна към Морган и Дънкан, а после отиде до вратата и пусна Джеърд. Морган стана и отиде замаян до прозореца зад масата на Келсън, поглеждайки през оцветените стъкла към избелялото небе на изток. Дънкан седеше сгушен в стола, стиснал ръце между коленете, с поглед обърнат надолу. Той вдигна глава и върху лицето му се изписа болка, когато чу гласа на баща си, но после се овладя, изправи се и погледна към вратата, точно когато Джеърд влезе в стаята.
За изминалите няколко дена Джеърд бе остарял с няколко години. Косата му, обикновено старателно подредена, бе разчорлена. Белите кичури бяха повече, отколкото последния път, когато го бе видял Дънкан. Тежкият кафяв халат с тъмна кожена яка и маншети подчертаваше новите бръчки върху измъченото му лице и го правеше по-стар. Изглеждаше, че с мъка носи тежестта на годините.
Той прекоси стаята и за миг погледът му се срещна с очите на Дънкан, но после обърна глава настрана, за да не избухне в сълзи в присъствието на сина си. Ръцете му не си намираха място в дългите кадифени ръкави на халата.
— Аз… бях при него, когато ми съобщиха, че си пристигнал, Дънкан. Не можех да заспя.
— Разбирам те — прошепна Дънкан. — На твое място и аз нямаше да мога.
Келсън се бе върнал на масата и сега седеше до Морган. Джеърд го погледна, а после се обърна към сина си.
— Мога ли да те помоля за нещо, Дънкан?
— За всичко, което е по силите ми — отвърна синът му.
— Ще водиш ли службата за брат ти тази сутрин?
Дънкан сведе очи, объркан от молбата. Очевидно не бяха казали на баща му за временната забрана да служи, пито пък за отлъчването, защото иначе той нямаше да го моли за това. Забраната не му позволяваше да води светата служба, а пък отлъченият свещеник…
Той погледна към Келсън, за да се убеди, че Джеърд не знаеше нищо, а Келсън нарочно обърна пергамента наопаки и поклати леко глава.
И така, Джеърд не знаеше нищо. Очевидно единствените хора в Кулди, които бяха информирани, в момента бяха в стаята.
Но Дънкан знаеше. Разбира се, докато официалното съобщение за отлъчването пристигне от Дхаса, това можеше да се смята за слух, и затова от него не произтичаха никакви последствия, но Дънкан знаеше каква е истината. Временната забрана — все пак дори и тя не можеше да направи невалидно опелото, което Дънкан смяташе да извърши. Забраната не премахваше свещеническата компетентност на духовника, а само неговото право да я упражнява. Ако той решеше да се противопостави на забраната и да осъществи задълженията си на свещеник — това си оставаше въпрос на отношенията между свещеника и неговия Бог.
Дънкан преглътна и погледна към Джеърд, а после сложи ръка на рамената на баща си, за да го успокои.
— Разбира се, татко — каза той тихо. — А сега да отидем и да видим Кевин.
Джеърд кимна и премигна, опитвайки се да задържи сълзите си, а Дънкан погледна към Морган и Келсън. Келсън му кимна, Дънкан склони глава и се запъти към вратата. Дери погледна към Келсън и вдигна вежди в безмълвен въпрос, запитвайки дали и той трябва да напусне стаята. Келсън му кимна. Дери последва Дънкан и Джеърд и внимателно затвори вратата зад себе си, оставяйки в стаята само Келсън и Морган.
Няколко мига Келсън наблюдаваше Морган в гърба, а после се наведе и изгаси свещите на масата. Небето ставаше все по-светло и скоро щеше да се съмне. Светлината, която идваше от прозорците, бе достатъчна, за да се различат бледите сенки и очертанията на предметите. Келсън се облегна на рамката на прозореца вдясно от Морган и се загледа към града с ръце в джобовете, без да се обръща към Морган. Не намираше думи, с които да разкаже за Бронуин.