Широката медна ограда, която обкръжаваше гроба, блестеше под лъчите на слънцето. Морган постави ръцете си върху нея и наведе глава, обхванат от мъка. След малко повдигна кукичката на веригата, която бе част от оградата в единия край, и влезе вътре. С тежък звън краят на веригата падна върху мраморния под. Той погали нежно с пръста си мраморната ръка на изображението на майка си, но усети, че някой пее тихичко в градината отвън.
Мелодията му бе позната — една от най-приятните песни на Гуидиън. Той затвори очи и се заслуша, но песента, която певецът започна да пее, имаше други думи, непознати за него. Пееше Гуидиън, това се разбра след малко, а мекият глас на трубадура се сливаше със звучните акорди на лютнята в златиста хармония с неземна красота. Но нещо в гласа на Гуидиън не беше наред. След няколко минути Морган разбра, че малкият трубадур плаче.
Не можеше да улови всички думи, защото песента често се губеше в риданията на Гуидиън. Но свиренето на онемелите пръсти заместваше думите, когато гласът на певеца секваше, засилвайки смисъла на текста с нежността на мелодията.
Пееше за пролетта и за войната. Пееше за златокъдрата девойка, откраднала сърцето му и изчезнала завинаги. Пееше за благородния младеж, който се бе осмелил да обича девойката и затова бе умрял. Поетът пееше, че настъпва времето на мъката. Защото войната беше сляпа и покосяваше невинните, наред с тези, които участваха в битката. А когато идваше смъртта, човек трябваше да възпее в мъка тези, които са си отишли. Само мъката даваше смисъл на смъртта, само тя водеше към крайната победа.
Дъхът на Морган замря, докато слушаше песента на Гуидиън, и той сведе глава над гроба на майка си. Трубадурът имаше право. Те наистина водеха война и преди тя да свърши, щяха да умрат още много хора. Това бе необходимо, за да победи светлината, за да бъде отхвърлен мракът.
Но тези, които се бяха сражавали, не трябваше никога да забравят защо са отблъснали мрака, нито че цената на победата често пъти се измерва в човешки сълзи. И че сълзите също са необходими, за да се забрави мъката и вината, да олекне на сърцето и да може човешката душа да се изплаче.
Морган отвори очи и погледна към слънчевата светлина, а после се остави да го обгърне пустотата. Усети, че гърлото му се свива, когато почувства горчивината на загубата.
Бронуин, Кевин, скъпият Брайън, когото бе обичал като баща и брат, младият Ричард Фицуилям — всички те бяха загинали, всички бяха паднали жертва на този безумен и безсмислен конфликт, който продължаваше.
А сега, когато затишието в бурята даваше кратък отдих от гнева на ветровете, поне можеше да си позволи най-сетне да оплаче починалите и да остави духа им в покой.
Златистата светлина пред очите му затрепка и погледът му се замъгли. Този път той не се опита да спре сълзите, които изпълваха очите му. Минаха няколко минути, преди да осъзнае, че певецът си е отишъл. После долови стъпки по покритата с чакъл пътека към параклиса.
Чу ги доста преди да стигнат до вратата и знаеше, че някой търси него. Още преди вратата внимателно да се отвори, той успя отново да се овладее и да си наложи изражение на лицето, което му се струваше подходящо за външни хора. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, а когато се обърна, видя на ярко осветения праг фигурата на Келсън. До него бе застанал изцапан с кал пратеник в червена риза. Джеърд, Иуон, Дери и още неколцина военни съветници, които също придружаваха Келсън, бяха изостанали на известно разстояние, а младият монарх влезе в параклиса. В ръката си държеше сгънат лист пергамент, от който висяха множество различни печати.
— Курията в Дхаса се е разделила по въпроса за отстраняването от църквата, Морган — съобщи кралят и внимателно го изгледа със сивите си очи. — Епископите Кардиъл, Арилан, Толивър и още трима са скъсали с Лорис и не са приели решението за отлъчването. Съгласни са да се срещнем в Дхаса в срок до две седмици. Арилан смята, че може да организира събирането на петдесетхилядна армия до края на месеца.
Морган наведе очи, обърна се настрана и нервно потърка ръце.
— Това е добре, ваше величество.