— Да, добре е — отвърна Келсън, неприятно изненадан от краткия отговор. Той се доближи до генерала. — Смяташ ли, че ще се осмелят да се опълчат против Уорън? И ако е така, смяташ ли, че Джеърд и Иуон могат да задържат Уенсит на север, докато ние помогнем на разбунтувалите се епископи?
— Не зная, принце — каза тихо Морган? Той вдигна глава и погледна разсеяно през отворения прозорец към далечното синьо небе. — Не ми се вярва Арилан да тръгне против Уорън. Ако го стори, това всъщност би означавало да признае, че позицията на църквата по въпроса за магията е била погрешна двеста години, че кръстоносният поход на Уорън против дерините е погрешен. Не съм сигурен, че нашите епископи са готови да отидат толкова далече, дори и Арилан.
Келсън изчака Морган да продължи, но младият генерал като че ли бе свършил.
— Какво предлагаш тогава? — попита нетърпеливо Келсън. — Групата на Арилан изрази готовност да ни помогне. А ние имаме нужда от всяко съдействие, което можем да получим.
Морган сведе очи от неудобство, но не поиска да сподели с Келсън причината за своите съмнения. Ако кралят продължеше да подкрепя Дънкан и самия него, отлъчването от църквата щеше да обхване цял Гуинид още преди да се реши въпросът с епископите. Той не можеше да позволи…
— Чакам отговора ти, Морган!
— Простете, господарю, но вие не би трябвало да ме питате за тези неща. Аз дори не би трябвало да съм тука. Не мога да позволя да разклащате позицията си, като продължите контактите с човек, който е…
— Стига толкова! — извика Келсън, а после грабна ръката му и го погледна ядосано. — Още не сме получили официално съобщение от Курията за твоето отлъчване. А дотогава — а може би и след това — аз нямам намерение да се лиша от съветите ти само заради някакво си решение на глупавите архиепископи. Слушай, Морган, прави това, което ти казвам! Имам нужда от тебе!
Морган примига учудено от това избухване на младия крал, дори за миг му се стори, че пред него е застанал самият Брайън, сякаш кралят мъмреше прегрешил паж. Преглътна и наведе очи, разбирайки, че е отишъл твърде близо до превръщането на сигурността на Келсън в свое собствено самосъжаление. Той разбра и това, че Келсън чувства приближаването на опасността и е готов да я посрещне. Взря се в сърдитите му сиви очи и зърна в тях познатия решителен поглед, който никога преди не бе виждал у Келсън. Разбра, че вече не можеше да смята Келсън за малко момче.
— Вие сте истински син на баща си, принце — прошепна Морган. — Простете ми, че го бях забравил за миг. Аз… — той се запъна. — Нали разбирате, какво означава това решение, Келсън?
Келсън кимна тържествено.
— Това означава, че ти вярвам напълно — каза той с тих глас, — дори и ако десет хиляди архиепископа говорят срещу тебе. Това означава, че ние сме дерини и трябва да сме заедно, ти и аз, така както ти беше заедно с моя баща. Ще останеш ли с мене, Аларик? Ще вървим ли заедно срещу всички изпитания?
Морган се усмихна, а после кимна.
— Много добре, принце. Ето какво предлагам. Използвайте войските на Арилан, за да прикриете северозападната граница на Коруин срещу армията на Уенсит. Опасността там е реална. Не трябва да компрометираме Арилан, като го въвличаме по-дълбоко в проблема за дерините.
За самия Коруин — използвайте войските на Нигел, ако възникнат вътрешни размирици заради Уорън. Всички в Единадесетте кралства познават и уважават Нигел. Името му е неопетнено.
Що се касае до севера — Морган погледна към Джеърд и се усмихна, — смятам, че херцог Джеърд и Иуон могат да ни защитят спокойно на този фронт. Можем да призовем под знамената и граф Марли. В резерва ни остават храбрите войски от Халдейн, ако ни потрябват за нещо. Какво мислите, принце?
Келсън се усмихна, пусна ръката на Морган и възторжено го тупна по гърба.
— Точно това исках да чуя. Джеърд, Дери, Девърил, елате тук, ако обичате. Трябва веднага да пратим послания до Нигел и до непокорните епископи. Идваш ли, Морган?
— След малко, принце. Исках да изчакам Дънкан.
— Разбирам те. Елате, когато сте готови.
Келсън и останалите се оттеглиха, а Морган се обърна и отново влезе в „Св. Тейло“. Пристъпвайки тихичко, за да не тревожи неколцината опечалени, които все още се молеха в тишината, той се спусна по централната пътека, после зави към галерията и стигна до параклиса с одеждите, където трябваше да е Дънкан. Там се спря и погледна през открехнатата врата.