Дънкан беше сам. Бе свалил свещеническите си одежди и сега закопчаваше кожения си жакет, седнал с гръб към входа. Когато свърши, протегна се към меча и пояса, които бяха сложени на масата до него. Движението му разлюля одеждите в шкафа от дясната му страна, а коприненият епитрахил се изхлузи от закачалката. Дънкан замръзна за миг, когато епитрахилът падна на пода, а после се наведе бавно и го вдигна. Изправи се и остана неподвижен за няколко секунди, стиснал епитрахила в онемелите си пръсти, а после го поднесе до устните си и го остави на мястото му в шкафа. Върху сребърната бродерия падна светлина от високия прозорец. Морган тихо прекрачи прага и се опря на рамката на вратата.
— Боли те повече, отколкото си предполагал, нали? — промълви той с тих глас.
За миг Дънкан застина неподвижен, после кимна с глава.
— Не зная какво съм предполагал, Аларик. Може би съм смятал, че отговорът ще дойде сам по себе си, че той ще облекчи раздялата. Но не е така.
— И аз не вярвам, че от него ще ти стане по-леко.
Дънкан въздъхна и взе колана с меча и докато го препасваше около тънкия си кръст, се обърна към Морган.
— А сега какво? — попита той. — Къде може да отиде един дерини, отлъчен от църквата си, заточен от краля си?
— Кой ти е говорил за заточение?
Дънкан взе наметалото и го хвърли върху плещите си. Намръщено заразглежда закопчалката му.
— Нима не е ясно. Да бъдем реалисти. Нали не е нужно да го казва? И двамата знаем, че той не може да ни остави тука, когато над нас тегне забраната на църквата. Ако архиепископите научат, ще го отлъчат и него.
Най-сетне закопчалката щракна и Морган се усмихна.
— Разбира се, че могат да го направят. Но в сегашните обстоятелства той няма какво да губи.
— Няма какво да… — прекъсна го учуденият Дънкан, разбирайки какво има предвид Морган. — Нима вече е решил да рискува? — попита той и се вгледа в лицето на братовчед си за отговора.
Морган кимна.
— Нима не се безпокои? — Дънкан изглежда още не вярваше в това, което бе чул.
— Безпокои се — засмя се Морган, — но разбира кое е по-важно, Дънкан. Готов е да рискува. Иска да останем с него.
Дънкан изгледа братовчед си внимателно, а после бавно кимна с глава.
— Нали разбираш, че шансовете съвсем не са на наша страна — отбеляза той внимателно.
— Ние сме дерини. Съдбата ни винаги е била такава.
Дънкан огледа параклиса за последен път, спря за по-дълго поглед върху олтара, върху копринените одежди, закачени в шкафа, после тръгна с бавни стъпки и при вратата настигна Морган.
— Готов съм — каза той, без да се оглежда назад.
— Тогава да вървим при Келсън — отвърна Морган с усмивка. — Нашият дерински крал има нужда от помощта ни.