— Няма да го направите — заяви натъртено Дънкан. — Защото ако използвате могъществото си против архиепископите, няма значение дали те го заслужават или не, това ще е окончателно доказателство за останалите от Единадесетте кралства, че дерините наистина имат намерение да унищожат църквата и държавата, за да установят нова своя диктатура. За да докажете, че това обвинение е лъжливо, трябва на всяка цена да избегнете конфронтацията.
— Но това е задънена улица, отче: аз срещу църквата.
— Не църквата, господарю.
— Е добре, срещу хората, които контролират църквата. Не с ли все същото?
— Съвсем не — Дънкан поклати глава. — Ние не се борим срещу църквата, макар че на пръв поглед изглежда така. Става въпрос за една идея, Келсън. Идеята, че да си различен е зло. Идеята, че ако някои хора са родени с изключително могъщество и таланти, те са зло, независимо за каква цел използват това могъщество. Ние се борим срещу идиотското мнение, че човек отговаря за случайността на раждането си. Че ако няколко души са направили сериозни грешки в името на своята раса преди повече от триста години, цялата им раса е прокълната и трябва завинаги да сърба последствията, поколение след поколение. Срещу това се борим, Келсън. Кориган, Лорис, дори Уенсит от Торънт са прости пионки в по-голямата битка, целяща да докаже, че човек струва нещо сам по себе си, в зависимост от поведението си — добро или лошо, в зависимост от таланта си, какъвто и да е той. Съгласен ли си с това?
Келсън се усмихна смутено и наведе очи.
— Когато говореше, ми приличаше на Аларик. Или на баща ми. Той много пъти ми е говорил така.
— Той щеше да е много горд с тебе, Келсън. Имаше голямо щастие с такъв син. Ако аз имах син… — Дънкан се обърна към Келсън и погледите им се кръстосаха. После отецът стисна приятелски рамото на момчето и се върна към масата.
— Ще тръгвам, господарю. Аларик и аз ще направим всичко възможно, за да ви държим в течение на нещата. А дотогава се доверявайте на Нигел. Разчитайте на него. Каквото и да правите, не плашете архиепископите, докато ние с Аларик измислим как да ги надхитрим.
— Не се тревожи, отче — засмя се Келсън. — Няма да извърша нищо прибързано. Вече не се боя.
— До момента, когато характерът ви на човек от рода Халдейн се прояви — предупреди го Дънкан с усмивка. — Ще ви видя в Кулди след около седмица. Нека Бог ви запази, господарю.
— И тебе, отче — прошепна Келсън, когато свещеникът изчезна зад вратата.
Глава трета
Аз съм човек: смятам, че нищо човешко не ми е чуждо.
„И като цяло, двукратно увеличение в сравнение с миналогодишната реколта поради благоприятното време. С това завършва отчета си Уилям, управител на херцогските имоти в Донъръл. Съставено през март, петнадесета година от управлението на негова светлост господаря херцог Аларик от Коруин.“
Лорд Робърт от Тендъл вдигна глава от документа, който четеше, хвърли поглед към херцога и се намръщи. Херцогът бе зареял поглед през прозореца на солариума към празната градина, а мислите му бяха някъде далече. Нозете му в ботуши бяха небрежно опрени върху ниско столче със зелена кожена седалка, а русата му глава се опираше леко върху високата облегалка на покрития с дърворезба стол. От израза му личеше, че той не слуша четящия.
Лорд Робърт се изкашля внимателно, но без резултат. После стисна устни, погледна замислено господаря си и пусна свитъка, от който четеше, на земята отвисоко. Шумът от падането отекна в тясната стая и прекъсна мечтите на херцога. Аларик Антъни Морган се сепна, вдигна глава и се опита безрезултатно да прикрие виновната си усмивка, когато разбра, че унесът му не е останал незабелязан.
— Ваша милост, вие не чухте нито дума от това, което ви четох — промърмори Робърт с укор в гласа.
Морган поклати глава и се усмихна, а после прокара лениво ръка по лицето си.
— Извинявай, Робърт. Мислих за нещо друго.
— Без съмнение.
Робърт се зарови в документите, които бе разбъркал по масата в яда си, а Морган стана и се протегна. Приглади несъзнателно ниско остриганата си руса коса, огледа оскъдно мебелирания солариум и отново седна.
— Много добре — въздъхна той, наведе се напред и без ентусиазъм се зае с пергамента, сочейки текста с показалец, украсен с пръстен. — Разглеждахме отчета за Донъръл, нали? Всичко наред ли е?