Морган огледа набързо образите на Светата Троица, на Архангел Михаил, убиващ дракона на тъмнината, на Свети Рафаел лечителя, на Свети Георги с неговия дракон. Имаше и други, но Морган се интересуваше само от един. Обръщайки се наляво, той направи три стъпки, крито го заведоха до отсрещната стена на залата, а после вдигна факлата си нагоре към портрета на… Камбър от Кулди, господаря дерини на Кулди, Защитника човешки.
Морган никога не бе разбрал причината на своя необясним интерес към лицето на портрета. Фактически той бе осъзнал истинското значение на Камбър миналата есен, когато заедно с Дънкан воюваха, за да задържат Келсън на трона.
Тогава той бе получил „видения“. В началото имаше само бързо изчезващо впечатление за присъствието му, опияняващо чувство, че допълнителни ръце и сили помагат на неговите. После видя лицето му или поне така си мислеше. И то се появяваше винаги при събитие във връзка с легендарния светец дерини.
Свети Камбър, Камбър от Кулди. Име, кънтящо в аналите на историята на дерините. Камбър, който бе открил по време на мрачните дни на Междуцарствието, че страхотното могъщество на дерините понякога може да се предава и на хората. Камбър, който бе променил хода на историята по посока на Реставрацията и който бе върнал властта в ръцете на старите управници на людете.
За това го бяха канонизирали. Благодарните хора не намираха достатъчно голяма награда за човека, сложил край на омразната диктатура на дерините. Но човешката памет е къса. С течение на времето синовете човешки забравиха, че от ръцете на дерините бе дошло и спасението им, а не само страданието. Жестокостите, залели Единадесетте кралства по онова време, бяха такива, че повечето хора искаха да ги забравят. Хиляди невинни дерини загинаха под меча или по още по-чудовищни начини, в така нареченото възмездие за делата на бащите си. Когато всичко свърши, бяха останали само шепа живи — повечето се бяха скрили, а единици бяха спасени от незначителната протекция на мизерен брой могъщи човешки господари, които още помнеха историята. Няма нужда да се споменава, че сред първите жертви беше и титлата на светец, дадена на Камбър.
Камбър от Кулди, Защитникът човешки. Камбър от Кулди, покровителят на магията на дерините. Камбър от Кулди, чийто портрет разглеждаше с нетърпеливо любопитство един потомък на същата онази раса магьосници, опитвайки се да разкрие необяснимата връзка, която сякаш се бе създала между него и отдавна починалия владетел на дерините.
Морган премести факлата по-близо до мозайката и се загледа в лицето, опитвайки се да съзре по-дребните подробности върху грубата структура на портрета. Очите на светеца го наблюдаваха — светли очи, поставени над твърда, решителна челюст. Останалото бе скрито от монашеската качулка на главата, но Морган беше сигурен, че косите под качулката ще да са били светли. Не му бе ясно защо е така сигурен. Може би в резултат от виденията, които беше получавал.
Той се чудеше дали виденията някога ще се появят отново, когато усети трепет на очакване да се спуска по гърба му, а в главата му проблесна мисълта — можеше ли наистина това да е бил свети Камбър?
Морган отпусна факлата и направи крачка назад, без да откъсва поглед от портрета. Не можеше да твърди, че не е вярващ, но мисълта за божествена или полубожествена намеса на негова страна го тревожеше. Не му харесваше представата, че небесата го наблюдават така отблизо.
Но ако не е свети Камбър, то кой ли е бил? Някой друг дерини? Човек не можеше да направи нещата, които правеше това същество. А пък ако е дерини, защо не го беше казал? Сигурно разбираше, че Морган мисли за тези събития. И му помагаше, но защо беше тази тайна? Може би наистина беше свети Камбър.
При тази мисъл той потръпна и се прекръсти несъзнателно. После отново се върна към реалността. Размислите му не водеха доникъде. Трябваше да се овладее.
Внезапно до него достигна шум от другия край на градината, а после стъпки на човек, тичащ през градината към пещерата.
— Морган, къде си?
Беше гласът на Дери. Морган тръгна към изхода, пъхна факлата в скобата на стената, а после се показа навън. Дери го забеляза, зави и продължи да тича през безжизнената градина към херцога.
— Милорд! — извика Дери с лице, светнало от възбуда. — Елате в двора да видите кой е дошъл!
— Нали „Рафалия“ още не е пристигнала в пристанището? — извика Морган и се запъти към младия мъж.
— Не, сър — засмя се Дери и поклати глава. — Вие сам трябва да видите, хайде!