Заинтригуван, Морган тръгна през градината, настигна Дери и закрачи редом с него, гледайки го въпросително. Лицето на лорда сияеше, а това означаваше присъствие на добър кон, на хубава жена или на…
— Дънкан! — Морган довърши мисълта си на глас, прекрачи портичката и видя братовчед си в двора.
Дънкан слизаше уморено от грамаден опръскан с кал сив боен кон. Черният му плащ беше навлажнен и обрулен от вятъра, а краят на расото му за яздене бе скъсан и изцапан. Около него слизаха от конете десетина души охрана, облечени в кралските алени униформи на Келсън. Морган разпозна оръженосеца на самия Келсън, младия Ричард Фицуилям, който държеше юздата на сивия кон, докато Дънкан слезе от него.
— Дънкан, стари разбойнико! — възкликна Морган, пристъпвайки към госта по мокрия калдъръм на двора. — Какво, по дяволите, търсиш в Коруод?
— Идвам ти на гости — отвърна Дънкан, а сините му очи замигаха от удоволствие, когато прегърна приближилия се Морган. — В Ретмут ми омръзна, затова реших да дойда и да поглезя любимия си братовчед. Честно казано, архиепископът се отърва от мене с най-голямо удоволствие.
— Добре, че не може да те види сега — Морган се ухили до ушите, а Дънкан смъкна чифт дисаги от гърба на сивия кон и ги прехвърли небрежно през ръка. — Само се погледни — покрит с кал и смърдящ на кон. Хайде ела да те изчистим. Дери, имай грижата за охраната на Дънкан. А после се опитай да накараш моите помощници да му приготвят банята.
— Веднага, милорд — отвърна Дери с усмивка и лек поклон, пристъпвайки към ездачите. — И добре дошли в Коруод, отец Дънкан.
— Благодаря ти, Дери.
Дери отиде при охраната и започна да се разпорежда, а Морган и Дънкан се изкачиха бързо по стълбите и влязоха в голямата зала, където се подготвяше предстоящия банкет и цареше трескава дейност. Десетки слуги и работници сглобяваха тежки дървени маси и пейки и закачваха по стените скъпи гоблени, които преди това бяха свалени за почистване специално за случая. Кухненски помощници се въртяха из залата, премитайки огнищата и подготвяйки шишовете за печене на месата. Група пажове старателно бършеха украсените дървени столове до високата маса.
Лорд Робърт ръководеше отблизо цялата операция. След като работниците привършиха монтирането на масите, той изпрати момичета от кухнята да лъснат с мазнина големите старинни мелхиорови свещници, така че да изпъкне патината им, а после надзираваше подреждането им на масите заедно със сервизите от съкровищницата на херцога. От дясната му страна лорд Хамилтън, управителят на замъка Коруод, организираше разместването на музикантите за вечерния концерт. В момента той разгорещено спореше с главния певец за вечерта, прочутия и обичан от всички трубадур Гуидиън.
Когато Морган и Дънкан приближиха групата, нисичкият певец, наконтен като паун в оранжевия си жакет с дълги ръкави и опънато по бедрата трико, почти танцуваше от гняв. Черните му очи искряха сърдито, той тропна с крак и възмутен почти обърна гръб на Хамилтън. Морган го повика с пръст, а трубадурът хвърли последен високомерен и презрителен поглед към Хамилтън, преди да се насочи към господаря на дома и да му се поклони набързо.
— Ваша светлост, не мога да работя повече с този човек! Той е арогантен, груб, и няма никакво артистично чувство!
Морган се опита да прикрие усмивката си.
— Дънкан, имам съмнителната чест да ти представя маестро Гуидиън ап Пленит, последното и особено знаменито допълнение към моя двор. Бих могъл да добавя, че той изпълнява най-хубавите народни песни в Единадесетте кралства, особено ако не се кара със служителите ми. Гуидиън, това е монсиньор Дънкан Маклейн, мой братовчед по бащина линия.
— Добре дошли в Коруод, монсиньор — промърмори Гуидиън за приличие, без да обръща внимание на скрития упрек на Морган. — Негова светлост ми е говорил за вас често и с добро чувство. Вярвам, че престоят ви тук ще е приятен.
— Благодаря ви — отвърна Дънкан и също се поклони. — И у нас в Ретмут се носи славата ви на най-добър трубадур след незабравимия лорд Луълин. Надявам се, че ще намерите възможност да потвърдите тази репутация, преди да се завърна в Ретмут.
— Гуидиън ще свири още тази вечер, ако му позволят да подреди музикантите, както намира за добре, монсиньор — поклони се наново трубадурът. Той погледна към Морган. — Но ако лорд Хамилтън продължава злобното си преследване, боя се, че ще получа ужасно главоболие. Това, естествено, ще направи изпълнението ми невъзможно.