Той се изпъчи високомерно и скръсти ръце върху гърдите си с театрален жест за окончателно решение, а после се загледа в тавана с добре репетирано безразличие. Морган положи огромни усилия, за да не се разсмее.
— Добре — каза херцогът и се изкашля, за да прикрие усмивката си. — Кажи на Хамилтън, че съм поръчал да подредиш всичко, както намериш за добре. Но стига с тези караници. Нали ти е ясно?
— Разбира се, ваша светлост.
С небрежен поклон трубадурът се обърна кръгом и тръгна през залата към мястото, където работеше преди, все така със скръстени ръце. Когато се приближи до лорда, Хамилтън погледна към Морган сякаш търсеше подкрепа, но Морган само поклати глава и посочи към Гуидиън с глава. С въздишка, която сякаш се чу из цялата зала, Хамилтън кимна в знак на съгласие и се измъкна през съседната врата. Гуидиън пое работата там, където Хамилтън я бе оставил, променяйки изцяло местата на музикантите и движейки се наперено като петел.
— Винаги ли е така темпераментен? — попита Дънкан малко объркан. Когато заедно с Морган продължи пътя си през залата и после нагоре по тесните стълбища.
— Съвсем не, обикновено е по-лошо.
Те стигнаха върха на стълбата и Морган отвори тежката врата. Няколко стъпки по-нататък имаше още една врата от плътно орехово дърво, инкрустирана с емайлов грифон на рода Коруин. Морган докосна окото на звяра с херцогския си печат и вратата безшумно се отвори. Зад нея се намираше частният кабинет на Морган, неговата магическа стая, неговата светая светих.
Стаята бе кръгла, с диаметър около десет метра, разположена на върха на най-високата кула в херцогския замък. Стените бяха иззидани с големи камъни, прорязани само от седем тесни стъклени зелени прозореца, издигащи се от равнището на човешки ръст до тавана. Вечерно време, когато свещите в кръглата стая светеха до късно, кулата се виждаше от километри разстояние, а седемте й зелени прозореца блестяха като фарове в нощното небе.
До стената, вдясно от входа, имаше широка камина с издигнато огнище, което се простираше на два-три метра в двете посоки. Върху рамката на камината имаше различни предмети, над нея висеше копринен флаг със същия грифон, който украсяваше и вратата. Стената срещу вратата бе покрита с гоблен, изобразяващ карта на Единадесетте кралства, под него имаше широка етажерка, затрупана с книги. Вляво от етажерката бе разположена огромна маса и стол, украсен с дърворезба, а още по-нататък се виждаше широко легло, покрито с черна кожа. Вляво от входната врата, както и очакваше Дънкан, се намираше малък преносим олтар с прост молитвен £тол от тъмно дърво пред него.
Дънкан имаше нужда само от един миг, за да разгледа тези неща. Вниманието му бе привлечено почти веднага от центъра на стаята, който бе потопен в изумруденозелено сияние от високия кръгъл прозорец на тавана. Под него бе поставена малка масичка, дълга може би около метър, заградена от два удобни стола със зелени кожени възглавници. В средата на масичката бе поставено малко прозрачно кълбо с кехлибарен цвят, с диаметър около десет сантиметра, подпряно върху обърнатата нагоре лапа на златен грифон — символът на Коруин.
Дънкан подсвирна тихичко на себе си и отиде до масичката, без да откъсва поглед от кълбото. Той се протегна да го пипне, но после размисли и само го загледа с възхищение. Морган се усмихна и застава до братовчед си, като се облегна на гърба на един от столовете.
— Харесва ли ти? — попита той. Въпросът бе само риторичен, защото Дънкан очевидно бе омаян от кълбото.
— Чудесно е — прошепна Дънкан с благоговение в гласа, като майстор, видял особено красиво оръдие на своя занаят. — Къде си намерил такъв огромен — това не е ли кристал от ширал?
Морган кимна.
— Точно така. Хортът на Орсъл ми го достави преди няколко месеца, при това за чудовищна цена. Хайде, пипни го, ако искаш.
Дънкан седна в по-близкия стол, а забравените дисаги, преметнати през ръката му, се удариха в масата. Той ги погледна учудено, сякаш сега си спомняше за тях, и красивото му лице стана напрегнато и внимателно. Вдигна торбите върху масата и започна да говори, но Морган поклати глава.
— Не забравяй кристала — подкани го той, забелязвайки тревогата на Дънкан. — Не зная какво имаш в торбите, та го смяташ за толкова важно, но каквото и да е, може да изчака.
Дънкан прехапа устни и хвърли продължителен поглед към Морган, после кимна в знак на съгласие и отпусна дисагите на пода. Пое дълбоко дъх и за миг събра длани в едно, след което въздъхна и се пресегна напред, за да обгърне кристала с двете си ръце. Постепенно се отпускаше, а кристалът започна да свети.