— По дяволите! — изруга гръмогласно Морган, като от гняв почти смачка пергамента и го захвърли под масата. — Нека безброй проклятия ги преследват до дълбините на адската тиня! Нека чудовища погълнат последните им наследници, нека тринадесет дявола вечно тревожат съня им! Да бъдат проклети, Дънкан! Какво се опитват да ми направят?
Той се облегна на стола и издиша шумно въздуха от дробовете си, а Дънкан се засмя.
— Сега по-добре ли ти е?
— Не. Ти разбираш, естествено, че Лорис и Кориган са ме хванали, точно както го искат. Те знаят, че влиянието ми в Коруин се дължи не на чувствата ми към дерините, а на любовта на народа към мене. Ако Курията на Гуинид ми наложи анатема, защото съм дерини, те знаят много добре, че народът ми ще се подчини, но няма да позволи Коруин да бъде отстранен от църквата. Не мога да искам от народа би да се откаже от вярата си заради мене.
Дънкан се тръшна върху стола и погледна изчаквателно братовчед си.
— И какво ще правим сега?
Морган изглади смачканото писмо и отново го погледна, после го бутна настрана, сякаш вече му се беше нагледал.
— Видял ли е Толивър оригинала на писмото?
— Не ми се вярва. Монсиньор Горони отплува с „Рафалия“ преди два дена. Ако сметките ми са верни, той трябва да пристигне по някое време утре.
— По-вероятно е да дойде след три часа, когато морският прилив се обърне — отвърна Морган. — Изглежда, че Горони е подкупил моите капитани, за да вдигнат всички платна. Дано поне го накарат да си плати.
— Има ли начин да вземем писмото?
Морган се намръщи и поклати глава.
— Не смея, Дънкан. Ако го сторя; ще наруша неприкосновеността на същата църква, която се опитвам да запазя в Коруин. Трябва да позволя на Горони да достигне до Толивър.
— А ако аз отида преди това до него? Ако му покажа нашето копие на писмото и му обясня твоята загриженост за създаденото положение, може би ще се съгласи да отложи с няколко седмици действията си. Овен това, не мисля, че му харесва диктата на Лорис и Кориган. Не е тайна, че те го смятат за провинциален духовник, за някакъв селски наивник. Можем да използваме недоволството му, за да не допуснем обявяване на отстраняването. Какво мислиш?
Морган кимна.
— Това може и да има резултат. Иди да се оправиш и кажи на Дери да ти оседлае нов кон. Докато се подготвиш, аз ще напиша второ писмо до Толивър и ще го помоля за подкрепа. Няма да е лесно. — Той стана и се отправи към масата, изваждайки пергамент и мастило.
„Трябва някак си да намеря правилното съотношение между херцогския авторитет, каещия се син на Църквата и отдавнашния приятел, при това без да поставям въпроса за дерините така открито, че той да почувства, че не може с чиста съвест да ме послуша“ — помисли си Морган.
След четвърт час Морган постави подписа си под съдбовното писмо и прибави собствения си знак — особената завъркулка в края на реда, която бе гаранция против фалшификации. После постави восъчен печат във формата на яркозелена капка под името си и натисна горещия восък с личния си печат, изобразяващ грифон.
Можеше да мине и без восък. С малко усилия печатът на дерините щеше лесно да остави следа и без восък. Но той реши, че епископът няма да хареса такова писмо. Достопочтеният Ралф Толивър нямаше нищо против личността на херцога дерини, но съществуваха граници, които дори Морган не се осмеляваше да пристъпва. Някакво грубо или дори дребно магическо действие на този етап би неутрализирало всяка положителна реакция, която писмото, съставено с такъв труд, би могло да предизвика. Морган сгъна писмото с намерение да го подпечата отново, когато Дънкан се върна, преметнал през ръка тежко пътническо наметало. С него беше и Дери.
— Готов ли си? — попита Дънкан и се приближи до масата, надничайки над рамото на Морган.
— Почти съм свършил.
Той накапа восък върху плика, за да затвори писмото, после го подпечата набързо със своя печат. Духна върху восъка, за да го изстуди и погледна нагоре, а после връчи писмото на Дънкан.
— С тебе ли е другото писмо?
— Хм — Дънкан щракна с пръсти. — Дери, ще ми го донесеш ли?
Той посочи писмото на централната маса и Дери го донесе, наблюдавайки как свещеникът го скри в пояса на чистото си расо.
— Искате ли охрана, отче? — попита Дери.
— Не, освен ако Аларик настоява. Лично аз смятам, че колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Съгласен ли си, Аларик?