— Да, ми лорд. И всичко, което трябва да сторя, е да използвам заклинанието, което ми показахте, и с това ще установя магическия контакт? — Той гледаше с широко отворени, но доверчиви очи.
— Правилно.
Дери кимна и започна да нагласява талисмана под блузата си, но се спря, извади го и пак го погледна.
— Какъв е този медал, милорд? Не мога да разчета надписа, нито да разпозная фигурката.
— Страхувах се, че ще ме попиташ — усмихна се Морган. — Това е старинен медальон на Свети Камбър, датиращ от времето непосредствено след Реставрацията. В завещанието си майка ми го остави на мене.
— Медал на Камбър! — въздъхна Дери. — А, ако някой го познае?
— Ако си облечен никой дори няма да го забележи, а камо ли да го разпознае, объркали ми приятелю! — отвърна Морган и го тупна по рамото със смях. — Боя се, че в това твое пътуване няма да има магии, а само делова работа.
— Вие винаги премахвате удоволствието от всичко — промърмори Дери, а после скри медальона под блузата си с усмивка, обърна се и излезе.
Стъмваше се, когато Дънкан напъти уморения си кон обратно към град Коруод. Нощният планински хлад вече се спускаше по доловете.
Срещата с Толивър бе минала с частичен успех. Епископът се бе съгласил да отложи отговора си на пратениците от Ретмут, докато прецени обстановката. Освен това бе обещал да държи Морган в течение на всякакви действия, свързани с възможното му решение. Но темата за дерините, свързана с въпроса, бе разтревожила Толивър, както и предполагаше Дънкан. Епископът бе предупредил Дънкан повече да не се замесва в магии, ако иска да запази сана си, а и безсмъртната си душа.
Дънкан омота наметалото по-плътно около себе си и накара коня да ускори ход, спомняйки си, че Аларик с нетърпение чака съобщения за резултата. Освен това се сети, че предстои официална вечеря. За разлика от братовчед си — херцога, Дънкан обичаше официалните мероприятия. Ако побързаше, щеше да успее да пристигне навреме за основното ястие. Още не беше тъмно.
Когато достигна следващия завой, без да мисли за нищо конкретно, Дънкан неочаквано забеляза някаква висока тъмна фигура, застанала на пътя два-три метра пред него. В слабата светлина не се различаваха подробности, но когато дръпна юздите, за да не връхлети върху непознатия, Дънкан забеляза, че той беше облечен в дрехи на монах, с нахлупена на главата качулка и тояга в ръка.
Но нещо не беше както трябва. Почти несъзнателно боецът в Дънкан насочи дясната му ръка към дръжката на меча, закачен под неговото ляво коляно. Непознатият обърна глава към Дънкан — разстоянието между тях не надвишаваше три метра — и той спря коня. Сърцето му сякаш се бе качило в гърлото.
Лицето, което го гледаше смирено изпод сивата качулка, му беше познато твърде добре от последните месеци, макар че никога не беше го виждал в плът и кръв. Той и Аларик го бяха разглеждали подробно стотици пъти, докато се ровеха в мухлясалите томове, търсейки информация за древния светец на дерините. Това бе лицето на Камбър от Калди.
Преди Дънкан да успее да заговори или дори да реагира с нещо друго, освен безсмислено учудване, човекът кимна любезно и протегна празната си дясна ръка в знак на мир.
— Здравей, Дънкан от Коруин — промълви непознатият.
Глава четвърта
И рече ми Ангелът, който говореше с мен.
Гърлото на Дънкан пресъхна и той с мъка преглътна. Човекът се бе обърнал към него с името, известно само на трима души: на него самия, на Аларик и на младия крал Келсън. Този човек нямаше откъде да узнае, че Дънкан е наполовина дерини, че майките им — неговата и на Аларик, са били близначки от благородно деринско потекло. Това беше тайна, която Дънкан пазеше ревниво цял живот.
И въпреки всичко човекът пред него го бе нарекъл с тайното му име. Откъде ли го знаеше?
— Какво имате предвид? — успя да прошепне той, а гласът му прозвуча с четвърт октава по-високо от нормалното. После се изкашля. — Аз съм от рода Маклейн, от лордовете на Киърни и Касан.
— Но също и Коруин, по наследство от светата ти майка — възрази внимателно непознатият. — Не е срамно да си наполовина дерини, Дънкан.