— Негова милост лорд Аларик Антъни Морган, херцог на Коруин, господар на Корът, главнокомандващ на кралските армии, защитник на краля!
Прозвучаха фанфари, Морган пристъпи през отворената завеса и спря на входа. Одобрителен шепот премина през събралите се гости и всички се поклониха с уважение. След това музикантите отново засвириха, а Морган отвърна на поздрава с кимване и тържествено се отправи към мястото си на масата. Свитата му го последва.
Тази вечер херцогът беше облечен в черно. Тревожните новини на Дънкан от Ретмут внесоха тържественост, съвсем противоположно на настроението, в което трябваше да бъде, за да се съобрази с указанията на темпераментния управител на гардероба. Той отхвърли блестящото зелено, което бе избрал лорд Ретълд, и се облече в черно, като остави всеки да си мисли каквото иска.
Строга и семпла черна копринена туника, гладка и прилягаща към тялото, стегната в китките; върху нея — великолепен черен кадифен жакет, украсен с лъскави черни орнаменти, с висока и тясна яка по врата и широки ръкави до лактите, за да се види коприната на туниката под тях; копринено трико и ниски черни ботуши от най-мека кожа.
На този фон — няколко украшения, които Морган си позволяваше да сложи, когато беше в подобно настроение: на дясната ръка — пръстенът печат с грифона, чиято изумрудена фигурка блестеше върху фон от оникс, а на лявата ръка — пръстенът на Защитник на краля1 със златния лъв на Гуинид, гравиран върху черно поле и искрящо злато. Коронката на херцозите Коруин със седем малки рога, изработена от ковано злато, украсяваше златистата глава на владетеля дерини на Коруин.
Изглеждаше невъоръжен, защото по традиция владетелят на Коруин нямаше защо да носи оръжие сред гостите си за вечеря. Но под богатите си одежди Морган носеше блестяща ризница, а в износената калъфка на китката бе скътана тънка кама. По-важно беше, че неговите вълшебни сили на дерини го закриляха като незрима мантия, независимо къде се намираше.
Трябваше да играе ролята на любезен домакин, да се примири със скуката на официалната вечеря, докато вътрешно изгаряше от нетърпение и догадки какво се бе случило с Дънкан.
Когато Дънкан най-сетне се прибра в Корът, отдавна се беше стъмнило. През последните две мили конят му окуця, и той беше принуден да слезе и да върви пеша, едва сдържайки почти непреодолимото си желание да принуди животното да продължи с нормална стъпка, въпреки болките. Но се въздържа. Каквато и да беше ползата от по-ранното пристигане, надали си струваше да унищожи един от най-добрите коне на Аларик. Пък и не бе в характера му да измъчва нарочно едно живо същество.
Така че когато той и животното с куцане най-сетне се дотътриха до двора на двореца, го намериха съвсем опустял. Стражите на портите го пуснаха без въпроси, защото ги бяха предупредили, че чакат завръщането му, но в двора нямаше никой, за да поеме коня. По покана на херцога оръженосците и пажовете, които обикновено обслужваха конюшните, се бяха промъкнали в края на залата, за да чуят пеенето на Гуидиън. Най-сетне Дънкан намери на кого да остави коня, пресече двора и стигна до входа на голямата зала.
Вечерята бе свършила, както скоро разбра, а когато минаваше между слугите, скупчени на входа в залата, успя да види, че е започнала забавата. Гуидиън пееше, нежно прегърнал лютнята, разположен на второто стъпало на издигнатия подиум в далечния край на залата. Дънкан спря и се заслуша в песента. Очевидно трубадурът заслужаваше репутацията, на която се радваше във всички Единадесет кралства.
Мелодията бе бавна и отмерена, родена в планинския район на Картмур на запад, в земята, където певецът бе прекарал младостта си. Тя беше изпълнена с особените ритми и миньорни модулации, характерни за музиката на планинците.
Бистрият тенор на Гуидиън се лееше над утихналата зала, разказвайки горчиво-сладката история на Метюрин и Дъвъгайл, легендарните влюбени, загинали по време на Междуцарствието от ръцете на жестокия лорд Герент. Никой в залата не помръдваше, докато се лееше песента на трубадура.
Дънкан огледа залата и забеляза Морган, седнал на мястото си наляво от подиума, от който пееше Гуидиън. От лявата му страна седяха лорд Робърт и две красиви дами, които съзерцаваха любовно Морган, докато трубадурът пееше. Но мястото отдясно на Морган, откъм страната на Дънкан, бе празно. Дънкан предположи, че ще успее да се приближи незабелязано, ако внимава.
1
Титла на кралски сановник, който се явява на коронацията като защитник на краля от враговете му. — Б.р.