Но преди да направи опит да тръгне натам, Морган го забеляза и поклати глава, а после се изправи тихичко и се запъти към края на залата.
— Какво стана — прошепна той, притегляйки Дънкан зад една от колоните, а после се огледа, за да се убеди, че не ги подслушват.
— Въпросът с епископ Толивър мина доста добре — прошепна Дънкан. — Не че беше във възторг, но се съгласи да отложи отговора си до Лорис и Кориган, докато се ориентира в обстановката. Когато вземе решение, ще ни съобщи.
— Все пак това е по-добре от нищо. А как се държа изобщо? Смяташ ли, че ще е на наша страна?
Дънкан вдигна рамене.
— Ти познаваш Толивър. Неприятно му е от всичко, което е свързано с дерините, но така са всички тук. Засега ми се струва, че е с нас. Обаче има нещо друго.
— Какво?
— Мисля, че ще е добре да не говорим за това в залата — кимна Дънкан и се огледа многозначително. — На връщане имах интересна среща.
— Искаш да кажеш, такава като моите? — възкликна Морган с широко разтворени очи.
Дънкан кимна тържествено.
— Не може ли да се срещнем в стаята на кулата?
— Веднага, щом се измъкна — съгласи се Морган.
Дънкан се запъти към вратата, а Морган пое дълбоко дъх, за да се успокои, а после се върна тихичко на мястото си. Мислеше си след колко време ще може елегантно да се измъкне от залата.
В стаята на кулата Дънкан крачеше назад-напред пред камината, притискайки ръце към гърдите си, като се опитваше да успокои разклатените си нерви.
Сега му беше ясно, че е много по-объркан, отколкото му се беше струвало в началото, когато преди малко влезе в стаята, бе започнал неволно да трепери, спомняйки си за странника от пътя. Сякаш леден вятър бе духнал във врата му.
Когато треперенето отмина, той хвърли мокрото си наметало и коленичи върху молитвения стол пред малкия олтар. Опита се да се помоли, но за първи път това не помогна. Не успя да се съсредоточи върху думите, които искаше да изрече, и затова се отказа временно от тази неизпълнима задача.
Разбра, че и нервното ходене напред-назад не му помага. Спря пред камината и протегна ръка, но усети, че тя още трепери в закъсняла реакция на случилото се по-рано.
Защо?
Овладявайки се със сила на волята, Дънкан пресече стаята, отиде до масата на Аларик, отвори кристалната стъкленица, която беше там, и си наля малка чашка от силното червено вино, което херцогът пазеше за подобни случаи. Пресуши чашата, наля си още и с чаша в ръка се приближи до покритото с кожи легло. Разкопча расото си до кръста, разхлаби яката си и раздвижи главата си, после се изтегна върху леглото с чашата вино в ръка. Удобното положение, напитката й мислите за случилото се, го накараха да се отпусне. Когато вратата с грифона се отвори и Аларик се появи, младият свещеник се чувстваше много по-добре. Почти не му се искаше да става и да говори.
— Добре ли си? — попита Морган, отиде до леглото и седна до братовчед си.
— Струва ми се, че ще оживея — отвърна Дънкан в просъница. — Преди малко не бях сигурен за това. Срещата наистина ме обърка.
Морган кимна.
— Познавам това чувство. Искаш ли да говорим?
Дънкан въздъхна дълбоко.
— Това беше той. Яздех по пътя, на три-четири мили оттук и тъкмо бях завил, когато той се появи, изправен по средата на пътя. Носеше сива монашеска одежда, държеше тояга в ръка, а лицето му беше почти същото, което сме виждали на портретите в старите молитвеници и исторически книги.
— Той разговаря ли с тебе?
— Да — отвърна възбудено Дънкан, — съвсем ясно, както сега разговаряме ние. Нещо повече, той ме познава. Обърна се към мене с името на майка ми — Дънкан от Коруин. Когато възразих и казах, че съм Маклейн, той ми отговори, че съм също и Коруин „по правото на майка ти“ — това бяха думите му.
— Продължавай — подкани го Морган и отиде да си налее чаша червено вино.
— Ами… след това той ми каза, че наближава времето, когато ще бъда/подложен на сериозни изпитания и ще трябва или да приема моите вълшебни сили и да започна да ги използвам открито, или пък да забравя за тях. Когато възразих и му казах, че като свещеник ми е забранено да използвам тези сили, той попита дали наистина съм свещеник. Знаеше за временното ми отстраняване и дори знаеше… какво си бяхме говорили ние двамата преди това. Помниш ли, когато ти казах, че отстраняването няма такова значение, защото колкото повече използвам способностите си на дерини, толкова по-малко значение има моя църковен обет? Аларик, никога не съм го споменавал на някой друг, знам, че и ти не си говорил другиму. По какъв начин той е узнал за това?