— Той е знаел за нашия разговор? — възкликна Морган и отново приседна от учудване.
— Почти дословно. Дори не ме подложи на разчитане на мислите. Какво да правя, Аларик?
— Не зная — промълви бавно Морган. — Не съм сигурен какво трябва да мисля. Той никога не е бил така разговорлив с мене — Морган потърка очи и се замисли. — Кажи ми, смяташ ли, че той е човек? Искам да кажа, смяташ ли, че той наистина е присъствал там? Или е било просто видение, измама на зрението?
— Той присъстваше наистина — отвърна веднага Дънкан. — Сложи ръка на юздите, за да не го връхлетя с коня — после се замисли. — Но пък когато вървеше, не оставяше следи. След като изчезна, светлината бе достатъчна, за да видя моите стъпки назад по пътя, откъдето бях пристигнал. Но негови следи нямаше.
Дънкан се приповдигна на лакът.
— Честно казано, наистина не зная, Аларик. Може би изобщо да не е бил там. Може би всичко съм си въобразил.
Морган поклати глава и се изправи.
— Не, ти си видял нещо. Засега дори не бих се опитал да отгатвам какво, но смятам, че нещо е имало — той се загледа в краката си за миг, после вдигна глава. — Защо да не оставим всичко за утре? Ако искаш, остани тук. Мисля, че ти е удобно.
— Дори и да искам, не мога да се помръдна — усмихна се Дънкан. — До утре.
Той проследи как Морган излиза през вратата с грифона, после се протегна към пода до леглото и остави чашата за вино.
Наистина бе видял някого на пътя към замъка Кулди. Отново и отново се питаше кой ли ще да е бил той.
И какво ли е искал?
Глава пета
Камбаните на катедралата в Корът пробиха за молитвата в шест, а Морган задържа прозявката си и се размърда в стола, опитвайки се да не изглежда отегчен, макар че всичко му бе омръзнало. Преглеждаше записите от съдебните дела, които бе решил предния, ден. Лорд Робърт се трудеше усърдно над един свитък със сметки от другата страна на масата.
Лорд Робърт винаги се труди с усърдие, помисли си Морган. Сигурно това бе добре, защото все някой трябваше да се оправя с тези проклетии. Изглежда, че нищо не можеше да отвлече Робърт от мисията да изчита задълбочено обърканите записи в продължение на часове, дори ако до ушите му нещо гърмеше и трещеше. Разбира се, това беше негово задължение.
Морган въздъхна и се опита да се върне към своите задължения. Като херцог на Коруин, една от главните му официални задачи, когато се намираше в крепостта, беше да изслушва веднъж седмично представените пред местния съд дела и да взима решения. Обикновено това му харесваше, защото го държеше в течение на събитията в херцогството и му помагаше да вникне в грижите и вълненията на поданиците си.
Но от няколко седмици той беше разтревожен. Продължителният застой, наложен от почти двумесечното бездействие, ако не се смятат административните въпроси, го бе изнервил и сега жадуваше за активна дейност. Дори ежедневните тренировки с меча и копието и епизодичните ловни походи в провинцията не успяваха да разсеят неудовлетворението му.
С радост щеше да се отправи за Кулди идната седмица.
Истинската умора от четиридневната езда щеше да бъде желана промяна след бляскавия, но безсмислен живот през последните два месеца. Особено приятни щяха да са срещите със старите приятели. Най-много щеше да се радва на младия крал. В този миг на Морган му се искаше да е редом с краля, да го предпазва и да му вдъхва увереност пред лицето на новите проблеми, които възникваха ежедневно. За него Келсън беше почти като син. Добре си представяше какви тревоги вълнуваха момчето през тези месеци.
Морган неохотно се върна към кореспонденцията пред себе си и драсна подписа си в края на първия лист. Част от неудовлетворението му тази сутрин беше породено от факта, че разглежданите случаи бяха твърде обикновени в сравнение с истинските проблеми, добре известни на Морган. Например нареждането, което току-що беше подписал, налагаше дребна глоба на някой си Харълд Мартам, който пуснал няколко добичета да пасат в чужди земи. Доколкото си спомняше, Мартам бе истински разстроен от решението му, въпреки че не отричаше провинението си.