Морган се усмихна, изтегна се в стола си в добро настроение и краката си в ботуши върху коженото столче.
— Робърт — засмя се той без конкретна причина, обърнал поглед към прозореца на тавана, — напомни ми да поръчам на Гуидиън да тръгне за Кулди утре сутринта.
— Слушам, милорд.
— А сега да се върнем към сметките. Ти май че си станал много небрежен напоследък, Робърт.
— Аз ли, ваша милост? — промълви Робърт и вдигна глава от бележника си, където записваше нещо.
— Да, да, хайде да работим. Ако сме старателни, мисля, че ще свършим тези проклети сметки до вечерта, така че ще мога да ги пратя с Гуидиън утре рано. Не домия някога през живота си да съм бил по-отегчен от сега.
Но лейди Бронуин де Морган съвсем не беше отегчена. В същия час тя и бъдещата й свекърва, херцогиня Маргарет, избираха роклите, които Бронуин трябваше да вземе следващата сутрин в Кулди за сватбените празненства. Богато украсената рокля, която щеше да носи на самата церемония, беше внимателно просната на кревата, в очакване да бъде опакована. Дългият й шлейф и ръкавите блестяха от мъничките сребърни пайети и розовите искрящи рубини.
Върху леглото бяха подредени и няколко други яркоцветни облекла. А на пода стояха два кожени сандъка, единият от тях почти запълнен и готов за затваряне. Две придворни дами слагаха различни дреболии в него, преди да се захванат с втория сандък, но Бронуин откриваше все нови неща за прибавяне в последната минута и дамите трябваше да пренареждат половината сандък.
Мартенският ден бе необикновено слънчев. През нощта бе валяло силно, но денят се събуди ясен, светъл и прекрасен. Сега, в ранния следобед земята бе почти изсъхнала. Бледата слънчева светлина се промъкваше в стаята през отворените балконски врати. Близо до вратите три придворни дами бродираха старателно чеиза на Бронуин, а изтръпналите им пръсти се движеха бързо по нежните ленени и копринени материи. Две от тях се трудеха над въздушния прозрачен воал, който Бронуин трябваше да сложи по време на сватбената церемония, като пришиваха фина дантела към краищата с опитните си ръце. Третата бродираше със сърма новия герб на Маклейн върху чифт меки кожени ръкавици на Бронуин.
Зад тях до огъня две млади момичета се бяха свили върху кадифените възглавници. По-голямата тананикаше и свиреше на лира. Тя галеше струните и подпяваше за акомпанимент, а по-малката й приятелка отмерваше такта с дайре и поддържаше по-ниския втори глас на песента. В краката им похъркваше миролюбиво дебела оранжева котка и само опашката й мърдаше едва-едва, сякаш за да покаже, че е все още жива.
Младоженките са винаги красиви, особено ако са дъщери на благородници. Бронуин де Морган не правеше изключение. Но сред всички дами, които този следобед бяха в стаята, би било трудно да се намери някоя с по-изискано възпитание или характер от лейди Маргарет Маклейн.
Лейди Маргарет беше третата съпруга на херцог Джеърд. Два пъти овдовявалият лорд бе мислил, че никога повече няма да изпита любов, след като втората му жена Вера — майката на Дънкан, бе починала. Почти не помнеше първата си съпруга, херцогинята Илейн, която бе живяла само ден след раждането на Кевин, първородния син на Джеърд. Но съпружеският му живот с лейди Вера, за която се ожени три години по-късно, бе продължителен и щастлив — двадесет и шест години радост във време, когато дворцовите бракове рядко биваха нещо повече от любезни връзки по целесъобразност, по правило далеч от романтиката на любовта.
Вторият брак бе донесъл нови деца в семейството — първо Дънкан, после една дъщеря, починала като дете, а след това Аларик и Бронуин Морган, когато настойничеството им премина към Джеърд след смъртта на братовчед му Кенет, бащата на децата.
Но преди четири години всичко свърши. Лейди Вера заболя от непозната изтощителна болест, която изсуши силите й и я направи безпомощна. Дори силите й на дерини (защото тя бе изцяло дерини, сестра на майката на Морган, но никой не знаеше това) не успяха да попречат на живота й да изтлее.
А след това се появи лейди Маргарет — жена без особена физическа красота, бездетна вдовица на четиридесет години, която никога нямаше да рода на Джеърд още един наследник. Но тя имаше нежна душа и му даде това, от което той имаше най-голяма нужда — научи го отново да обича.
Същата тази дама сега се грижеше за подготовката на сватбата на Бронуин, сякаш беше собствената й дъщеря, наглеждайки обслужващите момичета и контролирайки всичко със строго майчино око.