— Римъл, ела тука. Искам да те запозная с бъдещата ми снаха.
Римъл се поклони и отиде при господаря си. Най-необичайното във външността на госта бе снежнобялата му коса. Човекът не беше стар — всъщност беше само на двадесет и осем, нито пък беше албинос. До десетгодишна възраст косата му бе с обикновен кафяв цвят. След това, по време на топла лятна вечер, тя внезапно и неочаквано бе побеляла.
Майка му винеше за това „магьосницата дерини“, която имаше разрешение да живее в края на селото им. А селският свещеник се кълнеше, че момчето е обладано от зъл дух, когото се опитваше да изгони. Независимо от причината и въпреки всичко, което те направиха за да я премахнат, косата на Римъл бе останала бяла. Сега тя в съчетание с необикновено блестящите сини очи, го спасяваше от анонимността на иначе съвсем обикновените му черти и леко прегърбената му стойка.
Беше със сива туника и високи ботуши, сива кадифена шапка и спящия Лъв на Джеърд, изобразен върху пришита отпред кокарда. През гърдите му на дълга кожена презрамка бе преметната изтъркана сива кожена чанта. Няколко дълги свитъка от пергамент се подаваха под мишницата му и той ги стискаше нервно, докато вървеше към Джеърд. После се поклони наново.
— Ваша милост — промълви той и сведе очи. — Уважаеми дами.
Джеърд погледна съзаклятнически към жена си и се засмя.
— Бронуин, това е архитектът ми Римъл. Нахвърлил е няколко скици, за които искам да чуя мнението ти — той посочи към масата до огъня. — Римъл, разгъни ги там.
Архитектът отиде до масата и започна да разгръща пергаментите, а Бронуин свали тиарата и воала и ги предаде на една от прислужничките, преди да се приближи заинтригувана до масата. Джеърд и Римъл разгръщаха голям брой пергаментни листа, върху които имаше някакви планове. Бронуин повдигна учудено вежди и се наведе по-напред, за да ги разгледа.
— Как ви харесва това?
— Но какво е то?
Джеърд се усмихна и се изправи, кръстосвайки ръце на гърдите си в очакване.
— Това са плановете за твоя нов зимен дворец в Киърни, скъпа моя. Вече почнахме строежа. Ти и Кевин трябва да съберете двора си там за Коледа догодина.
— Зимен дворец? За нас? — ахна Бронуин. — О, лорд Джеърд, благодаря ви!
— Смятай, че това е единственият достоен сватбен подарък, който можахме да измислим за бъдещите херцог и херцогиня на Касан — отвърна Джеърд. Той прегърна с обич жена си и се усмихна. — Маргарет и аз искахме да има къде да играят внуците ни, а и да остане нещо, с което да ни помните, когато вече няма да сме с вас.
— Ах, вие! — заплаши ги Бронуин, прегръщайки и двамата. — Сякаш ни трябва някакъв стар дворец, за да си спомняме за вас. Хайде, покажете ми плановете. Искам да зная всичко и за последното кътче и стълбичка.
Джеърд се засмя и приведен до нея, започна да й показва подробностите по сградата. Той продължи да залива слушателите си с приказки за разкоша на двореца, но Римъл се отдръпна няколко крачки назад и заоглежда Бронуин, без никой да го види.
Той не одобряваше предстоящата женитба на наследника на господаря му с тази жена дерини. Никога не бе одобрявал това, още от момента преди седем месеца, когато я видя за първи път. През това време той никога не бе разговарял с Бронуин. Дори я беше виждал само няколко пъти. Но те му стигаха.
Стигаха му, за да осъзнае пропастта между тях — тя, дъщеря на лорд и наследничка на много земи, той — човек без титли, архитект, от скромно семейство. Стигаха му да осъзнае и това, че е безнадеждно и безпомощно влюбен в тази изключителна жена дерини.
Казваше си, че осъжда предстоящата женитба поради други, по-благоприлични причини, а не поради истинските. Казваше си, че е против женитбата, защото Бронуин е наполовина дерини и затова не трябва да се омъжва за младия граф Кевин, че тя не е достатъчно издигната за човек с неговото положение. Но при всички обяснения, в края на краищата, стигаше до един-единствен неизбежен, непримирим факт: той беше влюбен в Бронуин и дали тя беше дерини или не, за него нямаше никакво значение. Тя трябваше да е негова, иначе щеше да умре.
Той не се караше с Кевин. Кевин беше неговият бъдещ господар и Римъл му дължеше същата преданост, каквато изпитваше към баща му. Но той не можеше да позволи на графа да се ожени за Бронуин. Дори самата мисъл за това го караше да мрази и гласа на младия лорд.
Мислите му бяха прекъснати от глас, идващ през прозореца на балкона — гласа на самия омразен граф.