— Приятелят ми забеляза, че когато излизаше ти се клатеше ужасно — отвърна непознатият и се спря на около метър от Дери, като внимателно го оглеждаше. — Искахме да се уверим, че си добре.
— Приятелят ти? — запита Дери, опитвайки се да се огледа, без да създава впечатление на трезвен. — Защо пък приятелят ги се безпокои за мене?
Той обърна подозрително глава, когато видя, че вторият се приближава по една странична уличка.
— Какво значи всичко това?
— Не се безпокой, друже — каза първият, приближавайки се до Дери и хващайки го за ръката. — Няма да ти направим нищо лошо.
— Стига толкова — опъна се Дери и започна да протестира по-силно, когато човекът започна да го бута към тъмната уличка. — Ако търсите пари, напразно се стараете. И последната си стотинка оставих в кръчмата.
— Не ни трябват пари — каза вторият и сграбчи Дери за другата ръка, помагайки на партньора си да го замъкнат почти на ръце до уличката.
С мрънкане и хленчене Дери продължи да играе вдъхновено ролята си на пиян. Спъваше се и падаше на всяка втора крачка, с цел да ги забави и междувременно да измисли какво да прави после. Ясно беше, че непознатите не му мислеха доброто. В момента нямаше значение дали подозират истинските му намерения или пък искат да го претършуват за пари. Важното беше, че го мислеха за пиян. По начина, по който държаха ръцете му, можеше да разбере, че не го смятаха за опасен. Все пак може би имаше начин да изпълни задачата си.
— Май че стига дотук — каза първият, когато го довлякоха с клатене и спъване на десетина метра навътре в уличката. — Как смяташ, Лайл?
Вторият кимна и извади нещо малко и лъскаво от джоба на куртката си. — Само за миг, друже.
Предметът бе твърде малък, за да е оръжие. Дери наблюдаваше как човекът го върти в ръце и разбра, че това е стъкленица с някаква подозрителна оранжева течност. Видя с любопитство как непознатият се опитва да отвори запушалката с пръсти и наново обмисляше положението.
Очевидно искаха да го упоят, но не знаеше дали за да го убият или за да го разпитат. Това не беше и много важно. Първият го държеше за двете ръце, но хватката му бе достатъчна само за да го крепи изправен. Очевидно все още го смятаха за обикновен пияница. Това беше фаталната им грешка.
— Какво е това? — промърмори дружелюбно Дери, когато непознатият измъкна запушалката. — Много е хубавичко.
— Да, приятелче — отвърна човекът, поднасяйки шишето към лицето на Дери. — Това ще ти помогне да изтрезнееш. Хайде, изпий го.
Моментът за действие бе настъпил. С внезапно движение Дери измъкна ръката си от човека зад него и плисна течността през рамото си в лицето му. В същото време се наведе леко и ритна другия в слабините, после се изтъркаля напред и се изправи с полуизвадена от ножницата шпага.
Но преди да измъкне шпагата, първият вече бе хванал ръката му, избутвайки острието на шпагата настрана. Докато се биеше, за да върне оръжието, вторият се хвърли в битката и увисна на гърба на партньора си, приемайки го поради слабата светлина за Дери. Първият непознат започна да куца и изпусна шпагата. Вторият отскочи назад с проклятия и отново се хвърли към Дери.
Дери почувства, че шансовете му се повишават, макар че не му беше лесно. Знаеше, че в никакъв случай не е пиян, но не беше и съвсем трезвен. Рефлексите му бяха забавени, а човекът пред него очевидно бе специалист на камата. Дери измъкна собствената си кама от кончова на ботуша и за миг се изправи пред непознатия, като и двамата на няколко пъти се престориха, че нападат. После се счепкаха отблизо.
След лудо боричкане Дери най-сетне успя да разоръжи противника си и да го сграбчи за гърлото. Но когато отпусна безжизненото му тяло на земята, вече бе разбрал, че ще трябва да го убие. Не смееше да го остави на улицата в този вид, нито пък можеше да му позволи да се разприказва. Човекът трябваше да умре.
Той притича бързо до първия от нападателите и опипа пулса му. Тялото вече се вкочанясваше, а отстрани на гърдите имаше рана. Това поне му спести едно убийство. Оставаше другият.
Той довлече втория човек до партньора му и го обърна с лицето нагоре, а после пребърка набързо джобовете му. Намери още една стъкленица, подобно на тази, с която се бяха опитали да го упоят, някакви документи, които нямаше време да чете и няколко златни монети. Морган сигурно би се интересувал от стъкленицата, а и от документите, затова ги прибра. Монетите остави. Не беше крадец. Когато по-късно щяха да намерят телата на уличката, може би щяха да помислят, че хората са се убили взаимно заради парите. Най-малкото нямаше да търсят крадец. Пребъркването на другия даде подобна пачка документи и малко пари, и Дери отново взе само документите.