Ако херцогство Коруин бъде отстранено, лоялността на Морган щеше да е раздвоена, а сега кралят имаше нужда от цялата му енергия. В противен случай последствията за краля и за плановете на Морган по подготовката на войната щяха да бъдат плачевни. Въпреки че като свещеник Хю не намираше извинения за ужасното могъщество на Морган, то съществуваше реално и беше необходимо, за да може Гуинид да отблъсне нападението.
Хю се спря под факлата пред вратата на канцеларията си и зачете внимателно писмото, което носеше, предполагайки да поръча преписването на някой от своите подчинени. Прегледа набързо общоприетите за подобни документи поздрави на архиепископа и с учудване видя името на адресата. После го прочете още веднъж: Монсиньор Дънкан Хауърд Маклейн.
„Дънкан! — помисли си Хю. — Боже мой, какво ли е направил?“
Дънкан Маклейн беше младият изповедник на краля, приятел на самия Хю от детинство. Те бяха израснали заедно, заедно ходеха на училище. Какво ли е направил Дънкан, за да си навлече подобно наказание? Смутен, Хю повдигна учудено вежди и зачете писмото, а тревогата му нарастваше с всяка прочетена дума.
… дисциплинарно уволнен и задължен да се представи пред нашия църковен съд… да отговори защо не трябва да се осъди… вашето участие в скандалите, съпровождащи коронацията на краля през миналия ноември… съмнителна дейност… общуване с еретици…
„Господи! — помисли си Хю и спря да чете. — А освен това е опетнен и от самия Морган. Интересно дали знае.“
Отпускайки листа, Хю реши какво да прави. Очевидно беше, че първо трябва да отиде при краля. Това бе и началното му намерение, защото въпросът засягаше интересите на цялото кралство. Но пък трябваше да намери и Дънкан, за да го предупреди. Ако Дънкан се предадеше на съда на архиепископа при сегашните обстоятелства, не можеше да се предвиди какво ще последва. Можеха дори да го отлъчат от църквата.
При тази мисъл Хю трепна и се прекръсти. Защото за отделните хора заплахата от отлъчване бе така ужасна, както и за дадена област. И в двата случая нарушителят се лишаваше от всички тайнства на църквата и от всякакъв контакт с богобоязнените хора. Дънкан не трябваше да стига дотам.
Хю се овладя, отвори вратата на канцеларията и се запъти спокойно към масата, където един монах остреше перо за писане.
— Негово височество иска това, колкото може по-скоро, брат Джеймс — обясни той и постави небрежно документа върху масата. — Ще имаш ли грижата, ако обичаш? Аз съм натоварен с още няколко задачи.
— Разбира се, отче — отвърна монахът.
Глава втора
Аз съм син на мъдреците, син на древните царе.
— Не желаете ли още сърнешко, сър?
Коленичилият до Келсън оръженосец, облечен в червена униформа, протегна платото със сърнешко в сос, от което се издигаше пара, но Келсън поклати глава и отстрани сребърната си чиния с усмивка. Пурпурната му блуза бе отворена по врата, а върху гарвановочерната му коса нямаше никакви кралски украшения. Преди няколко часа бе сменил мокрите си ботуши с меки червени пантофи. Той въздъхна и протегна краката си по-близо до огъня, размърдвайки доволно стъпала, докато оръженосецът премести сърнешкото и почна да разчиства масата.
Тази вечер младият крал се хранеше в неофициална обстановка, затова само Дънкан Маклейн и чичо му, принц Нигел, споделяха масата в кралските покои. Отсреща им Дънкан допи последните капки вино и внимателно постави гравирания сребърен бокал на масата. Върху излъскания метал проблясваха отраженията на светлинките от огъня и свещите, и хвърляха ярки петна върху масата, и върху черното расо на Дънкан, поръбено с виолетова ивица. Свещеникът отправи поглед към младия си господар и се усмихна, а сините му очи излъчваха спокойствие, задоволство и ведрина. После се обърна назад към Нигел, който се мъчеше да разчупи печата от нова бутилка вино.
— Трябва ли ти помощ, Нигел?
— Не, освен ако не омаеш тапата с молитва — измърмори Нигел.
— Разбира се. Благословена да е — каза Дънкан и вдигна ръка за жеста, придружаващ благословията.
Печатът избра този миг, за да се разчупи и тапата изхвръкна от гърлото на бутилката сред пръски от червено вино. Нигел навреме отстъпи назад и не успя да полее краля, а и самият Келсън скочи от стола си, преди да го изпръскат. Но старанията на Нигел не можаха да запазят масата, нито пък вълнения килим под ботушите му.