— Добре. Най-напред искам да унищожиш документите и течността. Ако те хванат, те могат да подпишат смъртната ти присъда. Утре трябва да отида до Хорта на Орсал. Ще чакам повикването ти утре вечер по същото време, ако искаш да се свържеш с мен. Но не прави опит, освен ако нямаш жизненоважна информация, защото не можем да си позволим редовна загуба на енергия. Опитай се да откриеш нещо за отлъчването от църквата. Освен това бъди внимателен и се прибирай до два дни. Разбра ли всичко?
— Да, сър. Контакт утре вечер, ако е важно, връщане до два дни.
— Тогава, желая ти късмет.
— Благодаря ви, сър.
Дери потръпна леко, когато връзката се прекъсна, отвори очи и огледа стаята. Чувстваше се уморен, с изсмукана енергия, но умората бе приятна, а усещането бе по-добро, отколкото бе предполагал. Очевидно тревогата му бе напразна. Сигурно скоро щеше да се научи да вярва на това, което Морган му беше казал за магията.
Погледна замислено отворената стъкленица в ръката си, а после я изпразни в нощното гърне под кревата. Стъпка с тока на ботуша си шишето, докато стане на прах и изгори документите. Пепелта последва лекарството в гърнето, а накрая той се изпика отгоре, за да довърши операцията.
Готово. Дори един дерини не би се оправил в тази каша, ако би решил да я изследва.
Като свърши, развърза кожения жакет и изу ботушите. Издърпа изтърканото одеяло от кревата, друсна се върху дюшека и се зави, като премести камата си под възглавницата, където можеше лесно и бързо да я намери. После, сякаш забравил, набута медальона на Морган под туниката.
— Не бих искал някой да влезе и да го види — помисли си той, преди да се унесе в сън.
Глава седма
Да дойде върху него неочаквана загуба.
Малко след изгрев-слънце Морган, Дънкан и спътниците им дойдоха на пристанището, за да се качат на „Рафалия“. Въздухът беше влажен, хладен и наситен с горчивия солен аромат на морето.
Посещението при Хорта на Орсал беше държавно, затова Морган се беше натъкмил в полуофициална одежда — дълъг до коленете черен кожен жакет с грифона на рода Коруин от зелен велур, апликиран върху гърдите, а под него лека броня, покриваща тялото от врата до коленете. Беше обут в твърди кожени ботуши, украсени със сребърни церемониални шпори, въпреки че Морган нямаше дори да се доближава до кон. От широките му плещи падаше голям зелен плащ от груботъкана вълнена материя, закачен отдясно на гърдите му с гравирана сребърна катарама. Понеже ставаше дума за държавно посещение, а не за военни маневри, коронката на херцозите на Коруин украсяваше златистите му коси. Отстрани на кръста му бе закачена широка сабя в износена кожена ножница.
И Дънкан бе направил компромиси с облеклото си поради посещението. Бе се отказал окончателно от всички намеци за църковно облекло и бе надянал късо черно палто с висока яка и наметало, под което имаше броня. Бе се двоумил дали да сложи наметалото с тартана на прадедите си от рода Маклейн, защото знаеше, че Аларик има едно под ръка за такива случаи, но в края на краищата бе решил, че все още това би било преждевременно. Малко бяха хората, които знаеха за наложената му временна забрана да служи. Преди да се разчуе, нямаше смисъл сам да го разгласява. Черното му облекло нямаше да привлича внимание. Хората щяха да виждат това, което очакваха да видят.
Той разсъждаваше трезво, че няма да му е трудно да се влее отново в обществото на миряните. Лорд Дънкан Хауърд Маклейн беше преди всичко син на благородник, обучен от дете на бойните традиции на аристокрацията. Новата сабя, закачена на кръста му, все още не беше използвана, но той не се съмняваше нито за миг, че тя ще му послужи добре винаги, когато е необходимо.
Докато Морган и Дънкан приближаваха „Рафалия“, гъстата крайбрежна мъгла започна да се разпръсва. Най-напред те забелязаха високата мачта на кораба, внезапно изплувала на фона на сивото небе. Богато украсеният грот бе навит до широката напречна греда, а морският флаг на Морган с две черни и една зелена ивица се открояваше ясно на носа на кораба. Докато го наблюдаваха, някакъв моряк издигна флаг с цветовете на Келсън върху мачтата и те заблестяха като алено-златно петно върху сивото утринно небе.
Петдесеттонната „Рафалия“ не беше най-големият кораб на Морган, но се славеше като един от най-бързите. Построена майсторски и с мерак, както повечето търговски кораби, които браздяха Южното море, тя имаше екипаж от тридесет моряци и четири офицери, с възможности да поеме още петнадесетима въоръжени мъже или пътници, освен търговския товар. При попътен вятър тя вдигаше без мъка между четири и шест възела, а последните нововъведения с платната, възприети от търговския флот на разположения на юг Бреман, даваха възможност да се променя курса и при ъгъл от четиридесет градуса към вятъра с помощта на ново предно платно, наречено кливер.