Когато всички се качиха на кораба, двама матроси в избелели сини панталони и платнени ризи издърпаха стълбата и поставиха парапета отстрани. Още отсега бризът се засили, а мъглата започна да се изчиства на тънки ивици. Чуха се заповедите на капитан Кърби, въжетата бяха прибрани, а платната разгънати. „Рафалия“ се отдалечи от пристанището, а десетина гребци спуснаха греблата и я насочиха към ветровитата зона на петдесетина метра от кея. Корабът отмина последните съдове, хвърлили котва на кея, и се обърна по посока на вятъра, който започна да издува платната.
Когато „Рафалия“ отмина устието на пристанището, бризът се усили и тя започна да набира скорост. След няколкостотин метра се стабилизира и се насочи към островната столица на Орсал. Бризът трябваше да се задържи, за да стигне до отсрещната страна за по-малко от четири часа, въпреки упорития граничен вятър по пътя.
След като маневрите по отплаването привършиха, капитан Кърби отиде при Морган, Дънкан и Рандолф на задната палуба. Въпреки че „Рафалия“ формално беше търговски кораб, тя имаше повдигнати платформи за сражения в предната и задната си част. Кормчията водеше кораба от края на задната платформа с широко гребло за управление, разположено отдясно. Но останалата част на платформата беше на разположение на капитана, който я използваше за отдих и наблюдение.
Моряците донесоха сгъваеми столове от фино обработена кожа от Форсин, и четиримата се настаниха удобно. Слънцето вече грееше силно, но когато поглеждаха назад към Корът, можеха да видят, че мъглата все още обгръща високите скали на брега, въпреки че почва да се топи под лъчите на пролетното слънце. Хамилтън, четиримата лейтенанти и младият Ричард се бяха настанили на главната палуба по средата на кораба, а моряците, свободни от дежурство, почиваха в тесните насечени гребни галерии, които заемаха двете страни на кораба по цялата му дължина. На предната бойна платформа имаше наблюдател, а още един се беше изкачил в укрепеното буре на мачтата. Грамадните по площ платна на грота и кливера скриваха голяма част от небето, а нарисуваният грифон върху грота гледаше гневно наоколо.
Кърби въздъхна и се облегна на парапета на задната платформа, наблюдавайки кораба.
— Денят е чудесен, както ви казах, милорд. Ако искате да се насладите на живота, трябва да излезете в морето и да усетите соления въздух. Ще се насладите ли на чаша вино, за да прогоните студа от костите си?
— Само ако имате вино от Фиена — отговори Морган, който добре знаеше, че Кърби пие само от това най-скъпо вино.
Кърби се усмихна кисело и енергично размаха ръце.
— За вас, милорд, само най-доброто — той погледна вдясно към галерията на гребците, където един хлапак на седем-осем години дялкаше нещо. — Дикън, ела за малко, момчето ми.
Хлапакът погледна внимателно нагоре, след като чу името си, а после прибра ножа и изтича към долния край на стълбата. Корабът се клатушкаше от силния вятър, но момчето стоеше стабилно на стълбата. В погледа му, отправен към Кърби, имаше искрено възхищение.
— Да, сър?
— Ще донесеш ли няколко чаши и бутилка фиенско вино, синко? Някой от матросите ще ти помогне.
— Моят оръженосец може да му помогне — намеси се Морган, като пристъпи към парапета редом с капитана. — Ричард, ще помогнеш ли на момчето? Капитан Кърби любезно се съгласи да ни почерпи от личните си запаси фиенско вино.
Ричард погледна въпросително от мястото си, където стоеше с лейтенантите от замъка и лорд Хамилтън, а после се засмя и кимна, че е разбрал. Дикън се обърна кръгом и се спусна по друга стълба в трюма, а Ричард го изгледа учудено. Беше малко объркан от пъргавината на момчето, защото самият той не беше добър моряк, но го последва послушно, макар и по-предпазливо.
Кърби проследи с поглед как двамата изчезват под палубата и се усмихна.
— Синът ми — обяви на всички с гордост.
Морган не би могъл да добави нищо повече.
Близо до корабния нос един човек от екипажа наблюдаваше с интерес действията на групата около капитана. Името му беше Ендрю, а работеше като помощник-кормчия на „Рафалия“. Той се обърна към морето и се загледа намръщен в далечината, вперил поглед в мъглата, която обгръщаше брега на Хорт в далечината.
Знаеше, че никога няма да стигне до тези забулени във влага брегове. Нямаше да види повече и родната си Фиена — същата, откъдето идваше виното, за което говореха на палубата. Но се беше примирил с този факт. Това беше малка цена в сравнение с голямото дело, което му предстоеше. Отдавна се беше подготвял за него.