— Това е убедително за простия човек, който е потопен в предразсъдъци — добави Дънкан. — Боя се, че ни предстоят много подобни прояви, ако отлъчването от църквата стане действителност. То ще изкара омразата на открито. Това е само началото.
— Не мога да кажа, че ми харесва — каза Морган. — Този път няма да оставаме в двора на Орсал за дълго, Дънкан. Може би вкъщи няма да направя повече, отколкото правя тук, но поне искам да присъствам, когато всичко започне да се разпада.
— Значи най-сетне се убеди, че отлъчването е сериозна заплаха?
— Никога не съм бил на друго мнение — съгласи се Морган.
Слънцето беше залязло в морето, а „Рафалия“ пореше вълните по обратния път към брега на Коруин, когато Морган най-сетне намери време да отдъхне и да обмисли събитията на деня.
А денят не беше добър. Освен понятният ужас от опита за убийство и смъртта на Ричард, дори срещата с Хорта на Орсал не бе удовлетворяваща. Негово величество бе в ужасно настроение, защото току-що бе научил, че пет от безценните жребци от Ркаса били откраднати от развъдника му в северните провинции. Виновни за кражбата били нарушители на границата от Торънт, затова когато Морган и Дънкан пристигнаха, Орсал се интересуваше много повече как да си върне животните и да си отмъсти, отколкото от обсъждането на общата отбрана през войната, до която имаше още три месеца време.
В този смисъл срещата не беше резултатна. Морган направи и неофициално посещение на стария си приятел и семейството му, и бе заставен да приеме втория по ред наследник на Орсал, единадесетгодишния Рогън, в херцогския двор — за рицарска подготовка. Обаче плановете за отбраната, които имаха жизнено значение за бъдещите месеци, така и не бяха уточнени по задоволителен за Морган начин. Когато херцогът се качи на „Рафалия“, за да се върне у дома, двама лейтенанти от замъка му останаха да уточнят със съветниците и морските капитани на Орсал последните подробности за отбранителния съюз. Морган не обичаше да предоставя такива жизненоважни въпроси на други хора, но в конкретния случай нямаше избор. Не можеше да си позволи да остане в двора на Орсал още няколко дни, необходими за достигане на окончателно споразумение.
През деня времето се влоши. Когато рано сутринта тръгваха на път, слънцето не се виждаше. Нямаше никакъв вятър, така че не можеха дори да напуснат пристанището без помощта на греблата. Екипажът с добродушна покорност, типична за хората от корабите на Морган, измъкна греблата и се захвана за работа. Когато звездите започнаха да се показват на изток, моряците запяха с грубите си гласове моряшки песни, които бяха стари, колкото първите морски пътувания на хората.
Корабът бе осветен само със зелените сигнални фенери на носа и на кърмата. На задната платформа капитан Кърби наблюдаваше внимателно работата на кормчията. Под платформата, закътани от дъжда и вятъра, магистър Рандолф и останалите от групата на Морган бяха легнали на твърди сламеници и се опитваха да подремнат. На херцога и Дънкан бяха сложени легла на предната платформа под платнен навес, запазени от ръмящия дъжд.
Но Морган не можеше да спи. Загръщайки се по-плътно в плаща, той се показа навън, за да огледа звездите. На изток Стрелецът се бе издигнал над морето и светлият му пояс примигваше мразовито в студения мартенски въздух. Морган разсеяно погледна и другите съзвездия, без да осъзнава действията си, а после се върна на сламеника с въздишка и легна, сложил ръце под главата си.
— Дънкан?
— М-м-м.
— Спиш ли?
— Не — Дънкан седна в леглото и потърка очи с ръка, събрана в юмрук. — Какво има?
— Нищо — Морган въздъхна отново и обхвана колене с ръце, слагайки върху тях брадичката си. — Кажи ми, Дънкан, какво свършихме днеска, освен че загубихме един свестен човек?
Дънкан се намръщи и сви устни в тъмнината, но гласът му прозвуча небрежно.
— Все пак видяхме последното потомче на Орсал, май че седмото по ред, ако не се лъжа. Както казваме в Киърни, той е истински сладострастник.
— Да живее сладострастникът! — засмя се без прекален възторг Морган. — Освен това видяхме малките орсалчета от първи до шести номер, а номер три сега е част от моята свита. Защо не ме спря, Дънкан?
— Аз ли? — засмя са Дънкан. — Мислех, че ти имаш голямо желание да получиш един благородник от Хорт в замъка Корът, господарю мой. Помисли си само — ще можеш да вземеш сина на Орсал със себе си в сраженията.