Морган възрази.
— Мога да взема дявола, а не него. Ако взема втория наследник на трона на Хорта в боя и нещо се случи с него, не дай боже, ще трябва и аз да дам живота си за новия си повелител. Но какво можех да му отговоря? Дължах му този жест. Нямаше как да се откажа, когато момчето присъстваше на разговора.
— Не ми обяснявай — отвърна Дънкан. — Ако стане опасно, винаги можеш да настаниш момчето на първия кораб и да го върнеш вкъщи. Имам чувството, че младият Рогън няма да възразява — добави той замислено. — Струва ми се, че той не е от племето на бойците.
— Да, не ми прилича на син на Хорта на Орсал. Той е втори в линията на наследниците, но ми се струва, че дори не е доволен от тази близост.
— По-скоро го виждам като учен или доктор, или дори монах — кимна Дънкан. — Жалко е, че никога няма да получи възможност да следва истинското си призвание. Вместо това ще стане дребен чиновник в двора на по-големия си брат, когато му дойде времето. Никога няма да е истински щастлив, никога няма да знае защо е така. А може би ще знае, но няма да е в състояние да направи нищо, за да промени съдбата си. Това е най-тъжното. Съжалявам го, Аларик.
— Аз също — съгласи се Морган, който знаеше, че и Дънкан чувства безсмислието на ролята, която му се е паднала и която не му харесва. Обстоятелствата го караха да крие истинските си възможности и да играе роля, която нито е искал, нито сам е създал.
С въздишка Морган отново се наведе от леглото си, за да разгледа още веднъж звездното небе, а после се доближи до носа на кораба, където предният фенер хвърляше малко светлина. Опрян на парапета, той смъкна дясната си ръкавица и се усмихна, когато пръстенът печат с грифона примига безстрастно под зеленикавата светлина от фенера.
Дънкан пропълзя през палубата на четири крака и се спря до братовчед си.
— Какво правиш?
— Време е за съобщението на Дери, ако той мисли да го праща — отвърна Морган и потърка пръстена в ъгъла на плаща си. — Искаш ли да го чуеш заедно с мене? Ако не се обади, ще се огранича само с транс от първо ниво.
— Започвай — каза Дънкан и седна със скръстени нозе до Морган, кимайки, че се е приготвил. — Аз съм на една стъпка след теб.
Двамата съсредоточиха вниманието си върху пръстена, Морган вдъхна дълбоко, за да включи началната степен на връзката с разума на дерините, а после изпадна в транс и бавно издиша обратно поетия въздух. Очите му се затвориха, дишането му стана бавно и ритмично. Тогава Дънкан се наведе, покри грифона със събраните си в шепа ръце и се включи във връзката.
Те търсеха контакт около петнадесет минути в надалото докосвайки се само до съзнанието на хората от екипажа и на групата на херцога на кораба. После разшириха обхвата и усетиха слаби отблясъци от други съзнания, изплъзващи се контакти, които бяха почти неразличими, а някои и неразчитаеми. Но никъде нямаше следа от Дери. С въздишка Морган излезе от транса, последван и от Дънкан.
— Дано всичко да е наред — каза Морган и поклати глава, за да разсее последните остатъци от замътеност, обикновено предизвиквана от тези сеанси. — Сигурен съм, че щеше да се обади, ако има какво да съобщи. Само сериозни проблеми могат да му попречат — после се усмихна. — Боя се, че младият ни приятел Дери е харесал първия вкус на магията твърде силно, така че няма да изпусне възможността за повторен сеанс, стига да има дори най-слабо оправдание за него. Дано всичко да е наред.
Дънкан се закашля, докато изпълзяваше обратно на сламеника си.
— Малко съм учуден как бързо свикна с магията, не мислиш ли? Направи всичко така, сякаш цял живот се е занимавал с нея. Дори не му мигна окото, когато научи, че и аз съм дерини.
— Резултат на продължително обучение — засмя се Морган. — Дери е мой помощник почти шест години. Допреди две нощи аз нито веднъж не съм му давал възможност да види как използвам силите си. Понякога е виждал резултатите от тези сили, но не и методите. Когато най-сетне настъпи времето да се потопи лично в това, в главата му нямаше въпроси дали е лошо да си дерини. Предварително знаеше отговора. Освен това той има и забележителен духовен потенциал.
— Да не би да е донякъде дерини?
Морган поклати глава и легна.
— Боя се, че не е. Това поставя друг интересен въпрос. Чудя се какво ли могат да направят другите хора, ако имаха възможност, стига да не вярват така упорито, че магията е лошо нещо. Например Дери показва удивителна приспособимост. Ако беше тук, бих могъл да го науча веднага на някои по-прости заклинания и той би ги овладял без затруднение. А той дори не е потомък на някой от началните човешки родове, които имат способността да получават сила — например на рода на Брайън или на Орсалите.