— Все пак да се надяваме, че ще е внимателен — измърмори Дънкан, лягайки и намятайки се с плаща с пъшкане. — Малкото познания са опасни, особено ако става дума за познанията на дерини. А пък сега светът е доста опасно място за приятелите на дерините.
— Дери ще се погрижи за себе си — отвърна Морган. — Той обича опасностите. Сигурен съм, че е добре.
Но Дери не беше никак добре.
Глава осма
Защото от север иде дим, и няма изморен в техните пълчища.
Но Дери не беше никак добре.
Сутринта, след като напусна Фатейн, реши да се отправи на север към Медрас и да опита да научи нещо. Не смяташе да стига до самия град, защото времето нямаше да му стигне, ако искаше да се завърне в Корът преди нощта на другия ден, както беше поръчал Морган. Но в Медрас, според слуховете, се събираха войските на Торънт. Ако проявеше предпазливост, може би щеше да получи ценни сведения, които да отнесе на Морган.
Разбира се, тръгвайки от Фатейн, той си повтаряше наум, че ще трябва да прояви много по-голямо внимание, ако смята да се отбива в друго заведение подобно на кръчмата на Джек Кучето от предната нощ. Боят на малката уличка бе прекалено жесток, за да иска да го повтори отново.
Това бе другата причина да иска да се измъкне от Фатейн, колкото може по-скоро. Не желаеше да го свързват с двата трупа, оставени на уличката. Съмняваше се, че някой от пияната му компания от предишната нощ ще успее да го разпознае, а камо ли да го свърже с убийствата. Но свидетелите имат лошия навик да си спомнят за някои работи в най-неподходящото време. И ако по каприз на съдбата тези свидетели си спомнят, животът на човека, осмелил се да убие двама от елитните шпиони на Уенсит, нямаше да е нито лек, нито дълъг.
И така той потегли на север и навътре от морето към град Медрас, като от време на време спираше в ханчетата и при кладенците, за да поговори с местните хора и да предложи някои кожи от вързопа зад седлото си. Към обяд беше стигнал до завоя на пътя за Медрас, движейки се само на няколко минути след голяма група войници, тръгнали към същия град. Двама от ариергарда, едва не го спряха, за да го разпитат.
Ако дотогава Дери се колебаеше, появата на тази близка заплаха го убеди, че най-добре ще е да не продължава за Медрас. Беше време да се отправи на запад, за да се върне в Коруин. По здрач вече пресичаше хълмистите северни подстъпи към територията на Морган — плодородния буферен район, отделящ Коруин от Истмарч. Пътищата край границата бяха ужасни, а този, по който яздеше Дери не представляваше изключение. Вече беше минало доста време, откакто бе пресякъл границата между Торънт и Коруин. С наближаването на нощта конят му се препъваше и забавяше ход по неравния път. Дери въздъхна и стана по-внимателен с ездата.
Скоро щеше съвсем да се стъмни, но той имаше конкретна цел, която искаше да достигне, преди да спре за през нощта. Наистина това бяха владенията на Морган, но и на Уорън, ако слуховете бяха верни. Наблизо по пътя имаше селище и нелошо ханче. Освен вечерята, която ужасно привличаше изгладнелия Дери, може би щеше да получи и ценна информация.
Той си подсвиркваше весела песничка и яздеше, когато забеляза далече напред и наляво нещо необяснимо. Освен ако грешеше, светлините на залеза над съседния хълм бяха не само в неправилна посока /той вече бе видял как слънцето залязва тридесет градуса вдясно/, но и ставаха по-ярки, а не по-бледи.
Пожар?
Дери отпусна юздите, за да се ослуша и да подуши въздуха, после се намръщи и сви настрани от пътя, отправяйки се през полето към хълма. Сега вече усещаше в ноздрите си горчивия щипещ вкус на пушека. Когато се приближи до върха на хълма, забеляза черни облаци дим, издигащи се към безмълвното бледо небе пред него. После долови и викове, отекващи в хладния нощен въздух.
Подозирайки най-лошото и същевременно, надявайки се, че греши, Дери слезе от седлото и измина останалото разстояние пеша. Лицето му потъмня, той легна по корем и се взря в пейзажа под него.
Околните ниви горяха. Към тридесет-четиридесет акра стърнище от зимна пшеница димяха на юг, а пламъците заплашваха скромното имение до пътя, по който той току-що бе минал.