Но обитателите на имението бяха заплашени не само от пожара. По двора на къщата сновяха въоръжени конници, които въртяха енергично копия и мечове, посичайки облечените в зелени униформи пехотинци, опитващи се напразно да избегнат ударите.
В този миг всичко благородно в душата на Дери призоваваше за действие. Защото един от главните принципи на рицарската чест беше да се помага на беззащитните и невинните. Отчаяно му се искаше да се притече на помощ.
Но разумът му подсказа с право, че един човек не може да направи нищо срещу толкова въоръжени хора, освен сам да бъде посечен. Вероятно щеше да повлече значителен брой мародери със себе си към гроба, но въпреки това смъртта му щеше да е безсмислена. Нямаше да може да съобщи на Морган какво става тук, нито пък да помогне на жителите на имението.
Дери наблюдаваше със свито сърце как на север от главния огън лумнаха нови пожари, а после се появиха конници с факли в ръце. Новата група се събра на пътя, изчаквайки останалите да свършат пъкленото си дело. Дери забеляза, че сражението на двора бе утихнало, а хората в зелените униформи лежаха неподвижно. Той отбеляза със злорадство, че на земята лежеше и друг човек, който не беше в униформа. Но другарите му го вдигнаха, метнаха го върху седлото на един кон, изчакаха двама от групата с факли да се върнат, от къщата и да се качат на конете си, а после всички заминаха.
От далечната част на къщата се издигна пушек, въпреки че там нямаше комини. Дери стисна зъби и с мъка остана на мястото си, докато и последният от мародерите изчезна в галоп от двора и догони съобщниците си, а после всички се изгубиха от погледа му зад хълмовете на запад.
Проклинайки тихичко, Дери изтича към коня, скочи на седлото и препусна бясно надолу по хълма. Къщата пламтеше ярко и нямаше надежда да бъде спасена от огъня. Но Дери искаше да се увери, че никой не е останал жив на сцената на тази касапница.
Той приближи на петдесетина метра до къщата, когато пламъците от горящото пшенично стърнище го накараха да се върне на пътя. Трябваше да върже очите на коня с плаща си, за да може животното да премине между пламъците, обхванали и двете страни на портата на имението. Той дръпна поводите и тръгна решително напред.
Очевидно собственикът на имението имаше скромни възможности. Къщата беше непретенциозна, макар и добре поддържана, съдейки по това, което бе останало от нея. Личеше, че слугите се бяха отбранявали с всички сили. В двора имаше няколко трупа, а други бяха нападали около портата. Повечето бяха стари хора, облечени в изпръскани с кръв зелено-сребърни униформи, които имитираха цветовете на герба над разрушената външна врата.
Зелено, три пшенични снопа в естествен цвят върху сребърен фон, девиз „non concedo“ — „не отстъпвам“.
Хората наистина не бяха отстъпили, помисли си Дери, подбирайки пътя си през двора и оглеждайки мъртъвците. Но какво бе станало с техния господар, къде ли беше той?
До ушите на Дери достигна стон отляво, а с периферното си зрение долови някакво движение. Обърна коня в тази посока и видя ръка, издигната нагоре в безмълвна молба. Той се смъкна от седлото и коленичи до един брадат старец, облечен също в зелено-сребърна униформа.
— Кой сте вие? — промълви старецът, хващайки се за наметалото на Дери и придръпвайки го по-близо, за да го разгледа в светлината, хвърляна от пожара. — Нали не сте един от тях?
Дери поклати глава и подпря главата на стареца на коляното си. Стъмваше се и лицето на човека изглеждаше като петно в слабата светлина, но Дери видя, че старецът умира.
— Името ми е лорд Шон Дери, приятелю. Аз съм от хората на херцога. Кой те рани? Къде е твоят господар?
— Лорд Шон Дери — повтори човекът със затворени от болка очи. — Чувал съм за вас. Вие сте член на кралския съвет, нали?
— Понякога — отвърна Дери и се намръщи в тъмнината. — Но сега по-важно е да ми кажеш какво се случи. Кой го направи?
Старецът вдигна ръка и посочи към изток.
— Дойдоха откъм хълмовете, милорд. Бандата бе от главорезите на Уорън де Грей. Моят млад господар, сър де Вали, замина за Релъд, за да търси помощ от херцога за местните земевладелци, но уви…
Думите му заглъхнаха и Дери помисли най-лошото, но след малко прегракналият глас на стареца продължи.
— Кажете на херцога, че ние се бихме до сетен дъх, милорд. Нищо, че бяхме само старци и момчета. Кажете му, че не се предадохме на „Свещения“, въпреки заплахите на неговите хора. Ние…