— Благочестиви свети Майкъл, не трябваше да приемаш така буквално думите ми, Дънкан! — извика принцът с добродушен смях, докато държеше капещата бутилка над масата, а оръженосецът забърсваше пода. — Винаги съм казвал, че нямам вяра на свещениците.
— Тъкмо щях да кажа същото за принцовете — отбеляза Дънкан, намигайки на Келсън, който с мъка удържаше смеха си.
Оръженосецът Ричард избърса стола на Келсън, а после й бутилката, след това изстиска кърпата над огъня и се върна да оправя масата. Пламъците засъскаха и се оцветиха в зелено, докато виното се изпаряваше. Келсън зае мястото си и помогна да вдигнат бокалите и свещниците, за да може Ричард да избърше масата. Когато младият човек привърши, Нигел наля трите бокала и сложи бутилката в поставката за затопляне до огъня.
Нигел Клюим Гуидиън Райе Халдейн беше красив мъж. На тридесет и четири години той напомняше зряла версия на това, което кралят — негов племенник, би изглеждал след двадесет години. Имаше същата широка усмивка, сивите очи на рода Халдейн, светкавичното остроумие, типично за всеки мъж от този род. Както и починалият му брат Брайън, Нигел бе до корените на косата си Халдейн. Неговите военни способности и начетеност бяха известни и ценени във всички Единадесет кралства.
Той седна на мястото си и взе бокала, а дясната му ръка се повдигна неволно и отхвърли назад кичур лъскава черна коса — познат жест, който събуди у Дънкан остра носталгична болка.
Само преди няколко месеца този жест беше характерен и за Брайън. В едно или друго качество Дънкан бе служил на Брайън по-голямата част от своите двадесет и девет години. А самият Брайън стана жертва на същата идеологическа битка, която в момента заплашваше да разцепи страната и да хвърли Единадесетте кралства във война.
Брайън вече го нямаше. Четиринадесетгодишният му син упражняваше неуверено властта, която бе наследил от знаменития си баща. Напрежението в страната нарастваше.
Мрачните мисли на Дънкан бяха прекъснати от отварянето на вратата към външния коридор. Той вдигна очи и видя много млад паж, облечен в червена униформа (цветът на Келсън), който внасяше в стаята димяща сребърна купа голяма почти колкото него. Снежнобяла ленена кърпа бе наметната върху рамото на хлапака. Когато той коленичи до Келсън и му протегна купата, до ноздрите на Дънкан достигна слаб аромат на лимон.
Келсън кимна сериозно в знак на благодарност и потопи пръсти в топлата вода, а после избърса ръцете си с кърпата. Момчето срамежливо сведе глава и се отмести, за да повтори представлението за Нигел, но не вдигна поглед към стройната фигура в кралско синьо. После се приближи и до Дънкан, но не погледна и него.
Дънкан сподави желанието си да се засмее докато връщаше кърпата върху рамото на момчето. Но когато то изхвърча от залата, той погледна към Нигел с хитра усмивка.
— Да не би това да е някой от твоите ученици, Нигел? — попита той, макар че знаеше, че е така. Нигел наблюдаваше подготовката на всички пажове в кралския дом, но Дънкан разбираше, че този паж е особен.
Нигел кимна гордо с глава.
— Това е Пейни, изтърсакът ми — отвърна той. — Трябва още много да учи, но такива са всички нови пажове. Това бе първото му официално сервиране.
Келсън се усмихна и вдигна бокала си, разсеяно въртейки столчето му между дългите си пръсти, така че шлифованите стенички отразяваха блузата му, после огъня и накрая покритите с гоблени стени.
— Спомням си времето, когато и аз бях паж, чичо. Не беше много отдавна. Когато за първи път ми позволи да сервирам на баща ми, бях уплашен до смърт — той опря глава на високата облегалка на стола и продължи като насън. — Нямаше защо да се плаша, разбира се. Той си беше същия, а и аз бях същия. Фактът, че носех дворцова униформа, не би трябвало да изменя нещата. Но всичко беше различно. Защото аз вече не бях момче, сервиращо на баща си, а кралски паж, сервиращ на краля. Разликата е огромна.
Той погледна към Нигел.
— Пейни почувства същото тази вечер. Въпреки че го познавам от рождение, играл съм с него и с другите момчета, той разбра разликата. Тази вечер аз бях неговия крал, а не близък другар от игрите. Не зная дали винаги е така.
Оръженосецът Ричард, който прибираше нещо в другия край на стаята, се доближи до стола на Келсън и се поклони леко.