Той се закашля и от ъгъла на устата му потече тъмна кръв. Но после събра сили, повдигна глава и припълзя до плаща на Дери.
— Може ли да видя вашия кинжал, милорд?
Дери се намръщи, предполагайки, че старецът ще го моли да сложи край на страданията му. Вероятно това се отрази на лицето му, защото човекът се усмихна и поклати глава, опирайки се наново върху коляното на Дери.
— Няма да ви моля за това, милорд — прошепна той, а очите му се впиха в очите на Дери. — Не се боя от смъртта. Търся само утехата на кръста, за да облекча преминаването в отвъдното.
Дери кимна, а лицето му стана сериозно и тържествено. После извади кинжала от калъфката върху ботуша. Хвана го за острието, нагоре с дръжката, и го поднесе до очите на стареца. Върху лицето на човека падна слаба светлина от пожарището. Той се усмихна и поднесе дръжката на кинжала до устните си. След това ръката му се отпусна и Дери разбра, че е мъртъв.
„Почивай в мир, добри ми и верни човече — помисли си Дери, прекръсти го с дръжката на кинжала и върна оръжието в калъфката. — Ето че Уорън де Грей нанася нов удар. Но този път вместо заплахите и палежите, дойде убийството и масовото клане.“
Хвърляйки прощален поглед на пустия двор, осветяван само от разпалващия се пожар в къщата, Дери Се изправи и с колебание подръпна краищата на юздите, но после отново се метна на коня.
Не би трябвало да върши това, което смяташе да направи. Разумно беше да се оттегли на сигурно място и да изчака времето за връзка с Морган. Господарят му в никакъв случай не би одобрил риска, който Дери обмисляше.
Но той бе разбрал, че логиката невинаги е най-доброто решение. Понякога са необходими необичайни постъпки, за да се оправят работите. Дори ако това води до големи лични опасности.
Дери заби шпори в коня и напусна двора на имението, тръгвайки по пътя, по който преди него бяха заминали мародерите. Доколкото разбираше навиците на разбойниците, тази нощ хората на Уорън нямаше да отидат далеч. Вече беше късно за пътуване по лошите пътища, при това нямаше луна. Освен другото, с бандата имаше ранен или убит човек. Ако беше само ранен, вероятно щяха да спрат след известно време и да се погрижат за раните му.
Не беше ясен и въпросът за самия Уорън. Той не се бе появил с групата в имението. Дери бе сигурен, след като бе свидетел на клането. Старецът в двора също не бе споменал за присъствието на енергичния вожд на бунтовниците, а само за хората му. Дери не се съмняваше, че ако Уорън е бил с групата, хората щяха да го разпознаят.
Но Уорън сигурно бе някъде наблизо, може би с друга група. Преди да свърши нощта, той би могъл да се срещне някъде с останалите си хора. Дери трябваше да бъде там, ако наистина това станеше.
През следващия час Дери съвсем се измъчи. Нощта настъпваше и слабо населената околност съвсем притъмня. Пътищата, ставаха все по-лоши, колкото повече се отдалечаваше от имението на де Вали.
Въпреки това той се движеше по-бързо, отколкото си мислеше. Много преди очакванията му слабите мигащи светлинки на селището Кингслейк затрепкаха весело в тъмнината пред него. Дери насочи уморения си кон по главния път през селото и неочаквано забеляза силуета на „Ханчето на кралския пратеник“, което се открояваше на фона на нощното небе. Тук, ако имаше късмет, би могъл да смени коня си, преди да продължи преследването и дори да научи в коя посока са тръгнали конниците, защото пътят след селището се раздвояваше.
„Ханчето на кралския пратеник“ беше солидна дървена двуетажна сграда на почти двеста години, с места за спане за четиридесет души и кръчма, прочута в цялата околност. Дери се беше запътил насам, преди да промени посоката си към запаленото имение, и сега му се прииска да спре и изпие халба пиво, а после да продължи пътя си.
Доближавайки конюшнята в съседство с ханчето, забеляза няколко десетки запотени коне, вързани отвън и охранявани от пазач. Той беше добре въоръжен — нещо необичайно, защото носеше прости селски дрехи. Видът му обаче беше жесток и самоуверен, а поведението му подсказваше опасна решителност, което накара Дери да го огледа внимателно.
Възможно ли бе той да е един от нападателите? Бяха ли избрали и те това ханче за почивка?
Почти не вярвайки в неочаквания си късмет, Дери слезе от коня и го поведе към конюшнята.
За няколко минути се договори за нов кон, след което се упъти към ханчето да пийне кана пиво — така щеше да обясни целта си, ако охраната го попита. Минавайки край пазача, Дери докосна шапката си и му кимна приятелски, а човекът също му кимна дружелюбно. Но в неговата външност имаше нещо особено, в знаците с лика на сокол, избродирани на лявото рамо и върху шапката. Дери влезе замислен в ханчето.