Групата на сватбарите бе пристигнала в планинското градче Кулди предишната вечер след приятен, макар и дъжделив еднодневен преход от столицата на Кевин в Киърни. Вечерта имаше бал, а сутринта премина в лов, посветен на бъдещите младоженци. Тя и лейди Маргарет прекараха ранните следобедни часове в разглеждане на напъпилите градини. Бронуин показа на бъдещата си свекърва любимите си места в района, който познаваше добре.
Девойката бе запазила нежни спомени за Кулди, защото тя, Аларик, Кевин и Дънкан бяха прекарали тук много щастливи летни ваканции като деца. Лейди Вера Маклейн, която бе като втора майка на Бронуин и брат й, често водеше децата от семействата Маклейн и Морган в замъка Кулди за летните месеци.
Бронуин си припомни лудориите в цъфналите градини, които бяха разкошни в сезона, когато децата живееха в града. Спомни си за лятото, когато Аларик падна от едно дърво и си счупи ръката. Тогава осемгодишното дете понесе болката търпеливо и храбро. Припомни си и многобройните тайни входове в стените на замъка, където тя и момчетата играеха на криеница. Там беше и тихата романтична църквица с гроба на майка й, където тя обичаше и досега да отива за спокоен размисъл.
Бронуин не помнеше майка си. Лейди Елис де Коруин де Морган бе починала само седмици след раждането на малката си дъщеричка, жертва на млечна треска, която често покосяваше младите майки. Аларик я помнеше или поне твърдеше, че я помни. Но Бронуин си спомняше само чудесните разкази на лейди Вера за прекрасната дама, която ги била родила, както и леката тъга, която изпитваше, защото никога не е познавала тази прекрасна блестяща дама.
В спомени за миналото Бронуин се спря на терасата, а после се запъти решително към стаите си. Все още беше рано. Ако не се разтакаваше, щеше да намери достатъчно време, за да отиде до малката църквица, преди да се облече за официалната вечеря. Църквицата щеше да е хладна и влажна, затова трябваше да вземе наметало.
Почти бе достигнала до вратата на терасата към нейната стая, когато се препъна в една пукнатина на настилката, но все пак запази равновесие. Наведе се ядосано, за да разтърка ударения крак, и неволно долови женски гласове, идващи откъм нейната стая.
— И въпреки това не разбирам защо я защищаваш — казваше единият.
Бронуин разпозна гласа на лейди Агнес, една от придворните й дами? Тя се изправи и се доближи до вратата, разбирайки, че жените говореха за нея.
— Така е — каза друг глас. — Тя не е като нас.
Беше лейди Марта.
— Тя е жена като нас — възрази трети глас, в който Бронуин позна Мери Елизабет, любимката си. — Ако го обича, а и той я обича, не виждам нищо срамно.
— Нищо срамно ли? — възрази задъхано Агнее. — Но тя е… тя е…
— Агнес има право — каза безапелационно Марта. — Наследникът на херцогство Касан би трябвало да се ожени за много по-високопоставена лейди, отколкото дъщерята на един…
— Отколкото дъщерята на един обикновен дерини! — допълни Агнес.
— Тя не помни майка си — намеси се Мери Елизабет, — а баща й беше лорд. Освен това, тя е само наполовина дерини.
— Това е половин дерини повече от нужното, за да ми хареса — заяви натъртено Марта. — Да не говорим за нейния невъзможен брат!
— Тя не може да избира брат си — прекъсна я Мери Елизабет с убедителен, макар и тих глас, въпреки разгорещения спор. — А и в херцога Аларик няма нищо лошо, освен може би, че е малко по-откровен с могъществото си, отколкото е разумно. От него не зависи, че е роден дерини, също както и лейди Бронуин. А ако го нямаше херцога, никой не знае кой щеше да е владетел на Гуинид сега.
— Мери Елизабет, да не би да го защищаваш? — учуди се Агнес. — Ама това е почти богохулство.
— То си е чисто богохулство — отвърна Марта. — Нещо повече, прилича ми и на предателство, и на…
Бронуин бе чула достатъчно. Повдигаше й се, когато се обърна с гръб към стаята и тихо се върна по терасата към стълбите, които я отведоха в далечния ъгъл на градината.
Винаги се случваше нещо от този род. Можеха да минат седмици и месеци и никой да не й напомни за единственото тъмно петно в произхода й. Но после, точно когато започваше да си мисли, че е загърбила деринския си произход, че всички я приемат каквато е, а не като някаква хитра магьосница, се случваше нещо, подобно на този разговор на придворните й дами. Някой си припомняше и се опитваше да използва тези спомени, за да изкриви и изопачи истината, докато се получи нещо грозно и нечисто. Защо ли хората бяха така жестоки?