„Хората“ — помисли си тя, а после се засмя горчиво и забърза по пътеката. Ето че отново мислеше за „тях“ и „нас“. Така ставаше винаги, когато имаше преживявания като сегашното.
Но защо изобщо ставаха тези бъркотии? Нима имаше нещо лошо, че е дерини, въпреки че църквата учи друго? Както бе посочила и Мери Елизабет, никой не можеше да влияе на обстоятелствата около своето раждане. Освен това, тя никога не беше използвала истински могъществото си.
Или почти никога.
Тя вървеше намръщена към църквицата на майка си, обгърнала тялото си с ръце, за да се предпази от внезапния хлад на приближаващата вечер.
Трябваше да си признае, че понякога се възползваше от могъществото си, за да изостри сетивата си, ако имаше нужда. А веднъж бе направила връзка със съзнанието на Кевин, преди много години, когато и двамата бяха млади и удоволствието да правят нещо забранено натежаваше срещу страха им от наказанието, в случай че ги открият.
По същата причина тя понякога викаше птиците от градината и ги хващаше с ръце, за да ги нахрани, но винаги внимаваше да не я забележи някой.
Но пък какво лошо имаше в този вид магии? Как можеше да се твърди, че те са грешни или лоши? Просто другите й завиждаха и нищо повече.
Разсъждавайки така, тя забеляза висок човек, който идваше към нея по пътеката. По бялата коса и сивия жакет без труд разпозна архитекта Римъл. Когато го доближи, той се отстрани, за да я пусне по пътеката, покланяйки се дълбоко.
— Милейди — прошепна той, когато Бронуин вече бе отминала. Тя кимна любезно и продължи да върви.
— Милейди, може ли да ви кажа само една дума? — настоя Римъл, тръгвайки след нея на няколко крачки и наново покланяйки се, когато Бронуин се обърна към него.
— Разбира се. Вие сте магистър Римъл, нали?
— Да, милейди — отвърна нервно Римъл и отново кимна с глава. — Бих искал да разбера дали ви харесаха чертежите за двореца в Киърни. Нямах възможност да ви попитам Порено, но мислех да разбера мнението ви навреме, за да успея да нанеса исканите поправки.
Бронуин се засмя и кимна одобрително.
— Благодаря ви, Римъл. В действителност чертежите ми харесаха много. Ако искате, можем да ги прегледаме отново утре. Не мисля, че има нещо за променяне, но ценя вашето предложение.
— Много сте любезна — прошепна Римъл и отново наведе глава, опитвайки се да прикрие радостта си от това, че Бронуин разговаря с него. — Може ли да ви изпратя, закъдето сте тръгнали? Времето се застудява, а тука мъглите падат по-рано.
— Благодаря ви, но няма нужда — отговори Бронуин и поклати глава, а после потърка ръце сякаш под влияние на думите за студа. — Тръгнала съм към гроба на майка ми и предпочитам да бъда сама.
— Естествено — кимна с разбиране Римъл. — Тогава ще благоволите ли да приемете моето наметало? В църквицата ще е хладно по това време на деня, а вашата рокля прекрасно подхожда за слънчево време, но едва ли ще ви топли в криптата.
— Благодаря ви, Римъл — каза усмихнато Бронуин, докато Римъл загърна рамената й със сивото си наметало. — Ще ви го пратя по някой от слугите довечера.
— Не бързайте, милейди — отвърна Римъл, отдръпвайки се с любезен поклон. — Довиждане.
Бронуин продължи по пътеката, загърната в плаща. Архитектът за миг я изгледа с възхита, а после се обърна и си тръгна. Когато наближи стъпалата към терасата, видя как Кевин излиза от крайната стая и се спуска по стълбите.
Кевиц беше обръснат, кафявата му коса беше внимателно сресана, а вместо прашните ловджийски дрехи, които носеше сутринта, бе облякъл къса кафява кадифена дреха. На лявото си рамо бе наметнал кокетно тартана с цветовете на рода Маклейн. Той се спусна за миг по стълбите, така че само току-що лъснатите му ботуши и шпори блеснаха, а ножницата и верижката, на която висеше, издрънкаха. Когато забеляза Римъл, той спря на средата на стълбището, за да го поздрави.
— Римъл, прегледах чертежите, които ми беше оставил гази сутрин. Ако искаш, иди в стаята ми и ги вземи. Между другото, свършил си чудесна работа.