Продължаваше да гледа фигурата пред себе си. Постепенно нейните очертания се изясниха и Бронуин си помисли какво ли би направила на нейно място майка й, която по мнението на всички била изключителна жена.
Лейди Елис де Коруин де Морган била невероятно красива жена в реалния живот, и това личеше и от саркофага й. Каменоделците от Коне бяха изваяли гладкия алабастър с голямо умение, до най-дребните подробности. Образът на майка й бе така близък до реалния, че и сега, въпреки че бе пораснала, Бронуин все още имаше чувството, което бе запомнила от детството, че фигурата е жива, че само ако се произнесат нужните думи, тя ще започне да диша и ще оживее.
Широкият прозорец от цветни стъкла над гроба блестеше в цветовете на дъгата под лъчите на бавно залязващото слънце, къпейки малката, църквица в златно, оранжево и червено и пропускаше поток от светлина върху гроба, върху чуждото сиво наметало на Бронуин и върху малкия олтар от слонова кост на няколко метра вдясно от нея.
Бронуин чу как отзад вратата се отвори със скърцане и се обърна. Видя Кевин, който с любопитство бе промушил глава в процепа на вратата. Когато я видя, лицето му светна. Той влезе вътре, притвори вратата, наведе се пред малкия олтар, а после коленичи редом с нея отстрани на гроба.
— Чудех се къде ли си отишла — каза той с тих глас, слагайки дясната си ръка върху нейната. — Какво се е случило?
— Нищо — поклати глава Бронуин, — по-точно, не зная.
Тя погледна надолу и преглътна с мъка, а Кевин изведнъж почувства, че тя едва удържа сълзите си.
— Какво има? — попита той и я прегърна с ръка през раменете, а после я притегли към себе си.
Със сподавено хълцане Бронуин избухна в сълзи и захлупи лице върху гърдите му. Кевин я притисна силно и я остави да поплаче няколко минути, поглаждайки меката й коса с успокоителни движения. После седна на стъпалото и я взе в скута си, за да я залюлее в ръце като изплашено дете.
— Стига толкова — промълви той с тих и спокоен глас. — Всичко е наред. Хайде да поговорим какво те тревожи.
Риданията й отслабнаха и тогава Кевин се облегна на парапета, продължавайки да глади косите й и да наблюдава двойния им силует, препречващ вълшебните цветни светлини от прозореца, които се разпиляваха по раменете им и по белия мраморен под.
— Помниш ли когато бяхме деца как идвахме тука, за да си играем? — запита я той. После я погледна и с облекчение забеляза, че вече избърсва сълзите от очите си. Измъкна кърпичка от ръкава си и я подаде на годеницата си, преди да продължи.
— Мисля, че замалко не докарахме майка ми до лудост последното лято, преди Аларик да отиде в кралския двор. Той и Дънкан бяха на осем години, аз бях единадесетгодишен, а ти беше на четири или нещо такова, но изглеждаше по-голяма. Играехме на криеница в градината, Аларик и аз се скрихме тук, зад завесата на олтара, която малко висеше в края. Старият отец Анселм влезе, откри ни и заплаши, че ще каже на мама. Спомням си, че още не беше свършил да ни се кара, когато ти се появи с букет от най-красивите рози на майка ми, разплакана, че бодлите бяха уболи малките ти пръстчета.
— И аз си го спомням — каза Бронуин и се усмихна през сълзи. — А няколко години по-късно, когато бях десетгодишна, а ти — съвсем голям, на седемнадесет, ти ме накара да осъществим връзка на съзнанието — тя каза това с наведени очи.
— Никога нито за миг не съм съжалявал за това — каза Кевин с усмивка и я целуна по челото. — Какво става с теб, Брон, мога ли с нещо да ти помогна?
— Боя се, че не — отвърна Бронуин с тъжна усмивка. — Струва ми се, че просто ми беше мъчно. Без да искам чух един разговор преди време и май че той ме разстрои повече, отколкото можех да предположа.
— Какво чу? — попита Кевин и се намръщи, а после се отдръпна, за да може да види лицето й. — Ако някой те тормози, само ми кажи и аз…
Тя поклати примирено глава.
— Нищо не може да се направи, Кевин. Аз просто не мога да съм друга, а не каквато съм. Някои от жените си приказваха, това е всичко. Те… не харесват, че бъдещият им херцог се жени за една дерини.
— Много жалко — каза Кевин и отново я притисна до себе си, целувайки я по челото. — Но аз обичам тази дерини повече от всичко и не мога да живея без нея.
Бронуин се усмихна доволно, изправи се, приглади роклята си и избърса отново очи.
— Винаги намираш нужните думи — каза тя и му протегната ръка. — Хайде, вече не ми е мъчно. Трябва да бързаме, за да не закъснеем за вечерята.