— Да върви по дяволите тази вечеря.
Кевин скочи на крака и прегърна Бронуин.
— Знаеш ли какво?
— Какво? — тя сложи ръце на кръста му и го погледна влюбено.
— Струва ми се, че те обичам.
— Това ме учудва.
— Защо?
— Защото и аз те обичам — каза тя с усмивка.
Кевин се засмя, после се наведе и я целуна силно.
— Радвам се, че ми каза това, девойче! — каза той, когато тръгваха към вратата. — Защото след три дена ти ще станеш моя съпруга.
А в малката стая недалеч от тях архитект Римъл, запленен от чара на една красива и недостъпна жена, лежеше проснат на кревата си и гледаше малкия портрет от медальончето. На другия ден щеше да отиде при вдовицата Бетан. Щеше да й покаже портретчето. Щеше да каже на светата жена, че трябва или да получи любовта на тази дама, или да умре.
И тогава овчарката щеше да направи чудото. И красивата дама щеше да бъде негова.
Глава десета
С помощта на тъмни сили…
В слабия предутринен дъждец на една уличка в Корът Дънкан Маклейн затегна конския колан и смени стремената, а после отиде тихо до главата на животното и зачака. Вторият чифт юзди, закачен на лявата му ръка, се изплъзна незабелязано, когато конят на Аларик, все още без ездача си, тръсна глава в ледената мъгла. Износената кожа на хамута изскърца под мушаменото покривало върху седлото, когато животното пристъпи напред. По-настрани космато товарно пони, отрупано с денкове, съдържащи нещавени кожи, повдигна глава и изпръхтя въпросително, а после отново заспа.
Дънкан се бе уморил от чакане. Дъждът, започнал на мръкване, продължи през цялата нощ. По-голямата част от това време Дънкан прекара в често прекъсвана кратка дрямка в един от близките малки търговски складове.
Преди малко пратеникът му бе съобщил, че Аларик е тръгнал и скоро ще пристигне на мястото на срещата. Затова Дънкан го чакаше под дъжда, а грубото кожено наметало бе повдигнато до брадичката му в съответствие с обичая на ловците от Дхаса. Яката и качулката му също бяха вдигнати, за да го пазят от ледения вятър и дъжда. Наметалото вече бе потъмняло около рамената, където влагата се бе просмукала надолу. Дънкан усещаше студа от бронята на ризницата въпреки дебелата вълнена фланела без ръкави под нея. Той подуха пръстите си в ръкавиците и потропа нетърпеливо с крака. С пръстите на краката си усети мократа кожа на ботушите и се намръщи. Отново се зачуди защо Аларик се бави така дълго.
В тази миг вратата на къщата вдясно се отвори и една висока, облечена в кожена дреха фигура застана на пътеката, образувана от светлината. Аларик тръгна между конете и хвана Дънкан за рамото, сякаш за да му вдъхне увереност, преди да погледне мрачното сиво небе.
— Съжалявам, че се задържах — прошепна той, а после отметна покривалото и избърса седлото почти до сухо. — Имаше ли някакви проблеми?
— Само мокри крака и мокро настроение — отвърна весело Дънкан, после отви седлото на своя кон и се метна в него. — Да се махнем оттук и всичко ще се оправи. Защо се забави?
Морган измънка нещо и провери наново колана на коня.
— Войниците ми задаваха много въпроси. Ако Уорън реши да нападне крепостта, докато ние отсъстваме, Хамилтън ще има много работа. Това е още една причина да запазим заминаването в тайна. Колкото до хората от Коруин, те знаят, че херцогът им и верният му братовчед изповедник са се усамотили в покоите на двореца, за да може споменатият херцог да поговори със съвестта си и да се разкае.
— Ти ли ще се разкайваш? — изсмя се Дънкан, докато братовчед му скочи в седлото.
— Да не искаш да кажеш, скъпи братовчеде, че съм истински безбожник? — попита Морган с усмивка и хвана юздите на товарното пони, минавайки със своя кон пред Дънкан.
— Няма такова нещо — поклати глава Дънкан. — И все пак, ще тръгваме ли или ще останем в това мрачно място?
— Тръгваме — отвърна натъртено Морган. — Хайде, иска ми се да бъдем в стария „Св. Неот“ преди залез-слънце, а това е цял ден езда при хубаво време.
— Чудесно — измърмори Дънкан под нос, докато потегляха в тръс по пустинните улици. — Цял живот съм мечтал за това.
По-късно същата сутрин, на много мили разстояние от Корът, архитектът Римъл се катереше по скалистите ридове на запад от Кулди с очакване и надежда в сърцето. В планината беше хладно и ветровито, студеният въздух щипеше, въпреки че слънцето наближаваше зенита. Но Римъл бе облечен в лъскав кожен костюм за езда и въпреки студа се потеше. Платнената раница на рамото му с всяка стъпка му изглеждаше все по-тежка. Далече долу в ниското цвилеше конят му, оставен във ветровитата равнина, но Римъл продължаваше да се изкачва.