— Ще искате ли още нещо, сър? Да ви донеса ли нещо?
— Мисля, че не. Чичо? Отец Дънкан?
Двамата поклатиха глави и Келсън кимна.
— Май че е достатъчно за днес, Ричард. Преди да си тръгнеш, обади се на охраната. Трябва да приготвят карета, която да чака отец Дънкан и след време да го отведе до базиликата.
— Не се безпокойте за мене — възрази свещеникът. — Ще се оправя и пеша.
— И ще замръзнеш от студ, нали? Няма такова нещо. Нощта не е нито за хора, нито за зверове. Ричард, да има готова карета за отец Дънкан. Ясно ли е?
— Тъй вярно.
Нигел пресуши бокала и посочи към вратата, която Ричард бе затворил зад себе си.
— Чудесен младеж, Келсън — каза той и се пресегна назад за бутилката да си налее още. — В скоро време ще е готов за рицарско посвещаване. Наистина е сред най-добрите юноши, които съм имал удоволствието да подготвям. Между другото, и Аларик споделя това мнение. Някой друг да иска вино?
Той предложи бутилката с вино, но Келсън поклати глава. Дънкан видя, че бокалът му е наполовина празен и го протегна. Нигел върна шишето на място, а Дънкан се облегна назад в стола си и промълви.
— Ричард Фицуилям. Той трябва да е към седемнадесет, нали, принце?
— Почти осемнадесет — поправи го Келсън. — Той е единственият син на барон Фълк Фицуилям от Келдиш Райдинг. Планирал съм да го посветим в рицарство заедно с десетина други младежи, преди да почнем лятната кампания в Истмарч. Баща му ще е приятно изненадан.
Нигел кимна.
— Той е сред най-добрите. Между другото, какви са новините за Уенсит от Торънт? Има ли съобщения от Кардоса?
— През последните три месеца няма нищо — отвърна Келсън. — В града има силен гарнизон, както знаеш, но поне още няколко седмици те ще са изолирани заради снега. Когато проходите в планините се отворят, Уенсит отново ще потропа на вратите им. Вероятно няма да успеем да им изпратим подкрепления преди края на пролетните наводнения, но тогава ще е твърде късно.
— Значи ще загубим Кардоса — въздъхна Нигел и се взря в чашата.
— А договорът ще изгуби сила и ще започне война — добави Дънкан.
Нигел потръпна и почна да върти пръст по края на бокала.
— Нима това не беше ясно от самото начало? Брайън знаеше за опасността, когато миналото лято изпрати Аларик в Кардоса. А когато Брайън загина, трябваше да избираме: да върнем Аларик или да загубим тебе, Келсън. Аз и сега смятам, че размяната бе справедлива: град за крал. Освен това, все още не сме загубили Кардоса.
— Но ще я загубим, чичо — промълви Келсън и наведе очи. — А колко човешки живота ще загубим допълнително? — Той събра пръстите на ръцете си в едно и ги заразглежда, преди да продължи. — Понякога се чудя как да претегля живота на тези хора и своя собствен, чичо. Понякога си мисля, че аз не струвам толкова.
Дънкан се пресегна и докосна ръката на Келсън, за да го успокои.
— Кралете винаги ще се съмняват в подобни случаи, Келсън. Денят, в който престанеш да се съмняваш, да претегляш човешкия живот поставен в опасност, ще е черен за мен.
Младият крал вдигна глава и се усмихна горчиво.
— Ти винаги знаеш какво да кажеш, отче. Това може и да не спаси градовете или човешкия живот, но поне успокоява съвестта на краля, който трябва да реши кой ще остане жив. — Той отново наведе очи. — Съжалявам, думите ми бяха горчиви, нали?
Дънкан не успя да отговори, защото на вратата се почука, а веднага след това в залата влезе младият Ричард Фицуилям. Красивото му лице бе напрегнато, почти нервно, а тъмните очи святкаха, когато се поклони за извинение.
— Простете ми, сър, но навън има някакъв свещеник, който настоява да ви види. Казах му, че сте се оттеглили за сън и трябва да дойде утре, но той настоява.
Преди Келсън да отговори, някакъв загърнат в черно духовник избута Ричард, втурна се през стаята и падна на колене в краката на Келсън. Още когато той се доближаваше, в ръката на Келсън незабелязано се появи остра кама, а Нигел се изправи от стола и също се протегна към оръжието. Но докато непознатият коленичеше, Ричард се хвърли на гърба му, заклещи гърлото му в задушаваща прегръдка с едната си ръка, а другата, в която имаше нож, допря до шията му. Коляното му се опираше в гърба на новодошлия.
Човекът се намръщи от болка, но не помръдна, за да се защити или пък да заплаши Келсън. Вместо това той затвори очи и разпери празните си ръце настрана, опитвайки се да изтърпи натиска на ръката на Ричард върху гърлото си.