Волята му вече го напускаше. Разумът, който му даваше аргументи в изминалата дълга безсънна нощ му подсказваше и сега, че е глупаво да се страхува, че не трябва да трепери от мисълта за жената, наречена Бетан, че тя не е като онази магьосница преди много години, от чиито действия бе пострадал. Но въпреки това…
Римъл потръпна, спомняйки си онази нощ преди двадесет години, когато той и още едно момче се вяха промъкнали в двора на старата баба Елфрида, за да крадат зеле й ябълки. И двамата знаеха, че Елфрида се ползва с име на магьосница, че тя мрази повече от всичко външни хора да тършуват по малкото й парче земя — на няколко пъти самите те си бяха патили от метлата й. Но този път се надяваха, че ще надхитрят старицата заради тъмнината на нощта и тя няма да ги хване.
Но старата баба Елфрида изскочи в тъмното, обгърната във виолетова светлина като в ореол. Блесна ослепителна светкавица, а светлината и топлината накараха Римъл и приятеля му да изчезнат с цялата бързина, на която бяха способни краката им.
Те се измъкнаха, старицата не ги последва. Но на другата сутрин, когато Римъл се събуди, косата му беше побеляла. Нито миенето, нито търкането, нито компресите, нито боите не успяха да възвърнат първоначалния й цвят. Майка му бе ужасена, защото предполагаше, че за всичко е виновна старата вещица. Но Римъл не призна, че е излизал от къщи през нощта. Той каза, че е легнал да спи и се е събудил с бяла коса, че няма нищо друго. Наскоро след тази история баба Елфрида бе изгонена от селото и никога повече не се видя.
Римъл потръпна от студения утринен въздух и отново усети гадене в стомаха си, което се появяваше винаги при спомените за случката. А тази Бетан беше също някаква магьосница — иначе нямаше как да изпълни услугите, за които говореха местните хора. Но какво щеше да прави Римъл, ако тя откаже да му помогне или пък му се подиграе, или пък поиска цена, която той няма да може да заплати?
Още по-лошо, какво щеше да прави, ако Бетан е зла магьосница, ако се опита да го измами, ако му даде погрешен талисман или пък реши след години, че не е получила справедливо заплащане? Как ли щеше да отмъсти на Римъл, на лорд Кевин или пък на самата Бронуин?
Римъл потръпна й смени насоката на мислите си. Неразумно беше да се поддава на истерия, пък и нямаше основание за това. Предишния ден Римъл бе проучил подробно репутацията на Бетан, разговарял бе с хора, възползвали се от услугите й. Нямаше основание да мисли, че тя е нещо повече от това, за което я смятаха местните хора — безобидна стара овчарка, която често успява да помогне на нуждаещи се хора. Освен това, тя беше единствената надежда на Римъл за спечелване на жената, която обичаше.
Архитектът спря и погледна нагоре по пътеката, като заслони с ръка очи от слънцето. Съвсем наблизо имаше няколко ниски борови дръвчета, а зад тях се показваше висок тесен процеп в голата скала, преграден със завеса от животински кожи. Няколко мършави овце и агнета пощипваха замръзналата трева между скалите от двете, страни на пещерата. Отляво на скалите бе опряна овчарска гега. Собственикът на гегата не се виждаше.
Римъл пое дъх, събра всичката си смелост и измина последните метри до равното място пред пещерата.
— Има ли някой тук? — извика с глас, треперещ от вълнение. — Аз… аз търся баба Бетан, овчарката. Дошъл съм с добри намерения.
Последва дълга пауза, в която Римъл можеше да чуе само тихите пролетни песни на птиците и шумоленето на насекомите, хрупането на овцете, които късаха грубата трева наоколо, както и собственото си хрипкаво дишане. Най-сетне се чу човешки глас, който избоботи „влез“.
Звукът го стресна. Скривайки изненадата си и преглъщайки с мъка, архитектът пристъпи към входа на пещерата и внимателно дръпна завесата, която му се стори направена от нещавени кози кожи. Огледа се нервно наоколо, защото в главата му проблесна налудничавата идея, че може би вижда слънцето за последен път и после се взря към вътрешността на пещерата. В нея беше тъмно като в рог.
— Влизай — изкомандва гласът, когато Римъл се заколеба. Той тръгна бавно, придържайки отворена завесата, за да пусне свеж въздух и светлина в пещерата, а после се огледа незабележимо, за да открие откъде идва гласът. Струваше му се, че той идва от всички посоки и се отразява в тесните мръсни стени на пещерата. В тъмнината не можеше да види нищо повече.