— Пусни завесата и стой, където си.
Гласът стресна Римъл, въпреки че го очакваше; Той подскочи от страх и изпусна завесата. Гласът идваше от мрака, наляво от него — не се съмняваше, че е така. Не смееше да тръгне натам, защото се страхуваше от гласа, чийто източник не забелязваше. Преглътна с мъка, с усилие остана прав и отпусна ръце. Колената му трепереха, а дланите му се овлажниха, не смееше да помръдне.
— Кой си ти? — попита гласът. Този път думите сякаш идваха откъм гърба му. Гласът беше дълбок и пресипнал, не се разбираше дали е на мъж или на жена. Римъл нервно облиза устни.
— Казвам се Римъл. Главен архитект съм на негова милост херцога на Касан.
— От чие име идваш, архитект Римъл — от свое или от името на херцога?
— От… от свое.
— И какво искаш от Бетан? — попита гласът. — Не мърдай, докато не ти кажа.
Римъл мислеше да се обърне, но сега отново замръзна на място. Опита се да се отпусне. Очевидно съществото, говорещо с този глас, виждаше в тъмнината. Римъл обаче не виждаше нищо.
— Вие ли сте баба Бетан? — попита стеснително той.
— Аз съм.
— Аз, аз ви донесох малко храна — каза Римъл и преглътна.
— Остави я до себе си.
Римъл изпълни нареждането.
— А сега ми кажи какво искаш от Бетан?
Римъл преглътна отново. Усещаше как потта се стича от челото му и достига до очите, но не посмя да вдигне ръка и да я избърше. Той примига и с усилие на волята продължи.
— Има една жена, бабо Бетан. Тя е…
— Продължавай.
Римъл пое дъх.
— Искам я за жена, бабо Бетан. Но тя, тя е наречена на другиго. Тя ще се омъжи за него, ако не успееш да ми помогнеш. Нали ще ми помогнеш?
Усети как светлината зад него се засили, а после забеляза сянката си върху скалата отпред. Светлината беше оранжева и идваше от огъня. Тя разпръсна част от мрака и прогони страха му от тясната пещера.
— Можеш да се обърнеш и да се приближиш.
С едва доловима въздишка на облекчение Римъл се обърна бавно към източника на светлината. На каменния под на десетина крачки от него беше сложен фенер, а зад него със скръстени нозе седеше много стара бабичка, облечена в дрипи. Лицето й беше набраздено от бръчки и обрулено от вятъра, от главата й се спускаше дълга сплъстена сива коса, която някога вероятно е била тъмна. Старицата скатаваше старателно тъмното парче плат, с което бе затулвала светлината на фенера. Римъл избърса очи с ръкав и пристъпи колебливо към фенера, после спря и погледна с очакване към жената, наречена Бетан.
— Е, уважаеми Римъл — каза жената, а черните й очи блестяха и светеха в трепкащите лъчи на фенера. — Мислиш ли, че моята външност е отблъскваща?
Зъбите й бяха пожълтели и прогнили, дъхът й беше лош. Римъл едва се удържа да не се върне назад от отвращение. Бетан се захили — звукът беше писклив и хриптящ, и посочи пода с мършавата си ръка. Върху пръстите й проблесна злато и Римъл разбра, че това трябва да е венчална халка. Нали хората от града казваха, че е вдовица. Чудеше се кой ли е бил мъжът й.
Римъл се наведе внимателно към грубия каменен под на пещерата и седна с кръстосани крака, имитирайки стопанката. Когато се настани, Бетан се загледа в него за няколко мига, без да каже дума, очите й бяха ярки и властни. После кимна.
— Тази жена — кажи ми нещо за нея. Красива ли е?
— Тя… — изпищя Римъл, защото гърлото му бе пресъхнало. — Ето каква е тя.
И той извади медальона на Бронуин и го подаде колебливо.
Бетан протегна кокалеста ръка и взе медальона. После го отвори с ловко движение на изкривения си пожълтял нокът. Когато видя портрета, веждите й се повдигнаха едва забележимо и тя погледна изпитателно към Римъл.
— Това ли е жената?
Римъл кимна боязливо.
— Неин ли е медальонът?
— Беше неин — отвърна Римъл. — Напоследък го носеше този, който ще се жени за нея.
— Кажи нещо за този, който ще се жени за нея — настоя Бетан. — Той обича ли я?
Римъл кимна.
— Но и ти я обичаш, така че си готов да рискуваш живота си, за да я имаш.
Римъл кимна за трети път с широко отворени очи.
Бетан се засмя и това беше жалко подобие на усмивка.