— Преди много години и аз имах мъж, който рискува живота си, за да ме има. Учудва ли те това? Няма значение. Той щеше да е на наша страна, така ми се струва.
Тя затвори медальона, задържа го за верижката в кокалестата си лява ръка, после се пресегна назад и извади жълта кратунка с тясно гърло. Римъл със затаен дъх и широко разтворени очи наблюдаваше как Бетан отстранява запушалката с едно движение на палеца и премества кратунката към него. Неясното предчувствие, което го преследваше през цялата сутрин, отново завладя ума му, но той с усилие на волята го отпъди.
— Протегни ръце, архитект Римъл, за да не разлееш водата по жадната скала и да я загубиш завинаги.
Римъл се подчини и Бетан наля вода от кратунката в събраните му в шепа ръце.
— А сега — продължи Бетан, след като сложи кратунката настрана, — виж само как ще рисувам свещените знаци над водата. Виж как вихърът на времето и светата любов ще издухат водите и ще отбележат тяхното преминаване. Виж как това, което е било нейно, сега поражда това, което ще е нейното падение, и ще направи нейно това, което е твое.
Тя завъртя и разклати медальона над събраните в шепа ръце на Римъл, описвайки с него сложни фигури и знаци над водата, като в същото време мърмореше заклинания, които ту се засилваха, ту утихваха. Наблюдаваше и очите на посетителя си, които отначало потрепваха, после натежаха и накрая се затвориха. Прибирайки медальона в ръце, тя изсуши внимателно водата от ръцете на Римъл с тъмна кърпа, така че да не се разлее нито капка по време на заклинанието и да не разбърка летежа на времето. После въздъхна, отвори отново медальона и се замисли какви вълшебни думи да използва.
Любовни вълшебни думи. И не просто любовни, а такива, които да прехвърлят любовта на жената от един мъж върху друг. И преди беше правила такива магии, при това неведнъж.
Но това беше много отдавна, тогава Бетан не беше толкова стара, беззъба и разсеяна. Сега не беше сигурна, че ще може да си припомни всичко.
„Не шумете небеса?“
Не, това бяха вълшебни думи за добра реколта. Вярно е, че можеха да се използват за дами, но по-късно например, ако искаха да родят син, ако Римъл искаше това. Но сега й трябваха по-други думи.
Можеше да призове Баазам — това беше много силна магия. Но и тя не подхождаше, затова Бетан поклати недоволно глава. Това беше черна магия, магия, която убива. Деръл я беше накарал да се откаже от тези работи много отдавна. Освен това, тя никога не би употребила такива магии срещу прекрасната млада жена от медальона. Самата тя може би е изглеждала така красива преди години. Нали Деръл й беше казвал, че е красива.
Тя погледна портрета и неясните спомени преминаха отново за миг през паметта й.
Жената от медальона. Не я ли беше виждала по-рано? Май че имаше такова нещо преди много години, когато зрението й беше по-добро, а самата тя не беше така стара и саката. Да, сега си спомни всичко.
Спомни си красивото русо дете и трите по-големи момчета, вероятно братя или братовчеди. Те яздеха планински понита, после закусиха върху зеления килим на тревата, която покриваше рида на Бетан през летните месеци. Децата бяха благородници, синове на могъщия херцог на Касан — същия херцог, чийто слуга сега седеше хипнотизиран на пода в пещерата на Бетан.
Бронуин. Сега си го спомни. Името на детето беше Бронуин. Лейди Бронуин де Морган, племенница на херцог Джеърд и наполовина дерини. Тя беше дамата на портрета!
Бетан се сви и се огледа наоколо с виновен вид. Дамата бе дерини. И сега тя, Бетан, бе обещала да направи магия срещу нея. Щеше ли да се осмели? Щеше ли изобщо магията да има сила срещу жена, която е наполовина дерини? Бетан не искаше да й причини зло. Преди много години детето Бронуин й се беше усмихнало на поляната, сякаш беше дъщерята, която самата Бетан никога не роди. Беше галила агнетата и овцете, беше разговаряла с Бетан, не беше се изплашила от старата набръчкана вдовица, която пасеше стадото си на хълма. Бетан не можеше да забрави всичко това.
Бетан се намръщи и закърши ръце. Бе обещала на Римъл. Не й харесваше да е в подобно раздвоение. Ако помогнеше на архитекта, можеше да нарани момичето, а това не искаше, да допусне.
Тя погледна към Римъл и се замисли отново. Кесията на кръста на архитекта бе натежала от злато, а торбата, която беше оставил на пода при влизането си бе пълна с хляб, сирене и други вкусни неща, каквито не беше яла от месеци насам. Бетан усещаше пресния приятен аромат, проникващ в пещерата, докато тя се двоумеше. Ако не изпълнеше обещанието си, Римъл щеше да си вземе храната и златото, и да си отиде.