Добре тогава, щеше да направи само малка магия. Може би щеше да е достатъчна само магията за съмнение. Това беше решението. Магия на съмнение, така че хубавата Бронуин да не бърза да се омъжи за своя избраник.
А кой ли е избраникът й, чудеше се Бетан. Жените дерини не можеха да се омъжват за първенците. Съдбата на тази отдавна преследвана раса в сегашните трудни времена бе друга. Затова, след като нямаше да рискува и да обиди някой високопоставен господар, защо ли пък Бетан да не направи по-силната магия и да даде на Римъл това, което той така страстно желае?
Бетан кимна решително и с пъшкане се изправи на крака, после започна да тършува в опърпания сандък, който се намираше до задната стена на пещерата. Десетки бяха нещата в сандъка, които Бетан можеше да използва за целта си, така че тя се зарови замислено в многобройните дрънкулки, чудновати камъни, пера, прахове, тинктури и други оръдия на нейния занаят.
Измъкна малка полирана кост и я загледа замислено, но после поклати глава и я остави. Същата съдба имаха един изсушен лист, дребната изрязана фигурка на агне, шепата билки, вързани с няколко заплетени тревички и малкото глинено гърне.
Накрая стигна до дъното на сандъка и намери това, което търсеше: кожена торба, пълна с камъчета. Тя я довлече до края на сандъка, изпъшка, докато я измъкваше и почти я изпусна отвисоко на пода. След това развърза ремъка, който я стягаше и започна да се рови в съдържанието й.
Муски за обич и муски за омраза. Муски за смърт и муски за живот. Муски за добра реколта. Муски за погубване на нивите на врага. Прости муски за здраве. Сложни муски за запазване на душата. Муски за богати. Муски за бедни. Муски за неродени, но очакващи докосването на жената.
Тананикайки си тихичко неясна мелодия, Бетан избра син камък с кървавочервени пръски, голям колкото да се помести удобно в мъжка ръка. Прерови сандъка, докато не намери малка торбичка от козя кожа за камъка, а после върна голямата торба в сандъка и го затвори. Взе камъка и торбичката и ги занесе до фенера, седна отново до Римъл и скъта камъка и торбичката под гънките на дрипавата си рокля.
Римъл седеше хипнотизиран пред мигащия фенер, а събраните му в шепа ръце бяха празни. Очите му бяха притворени и спокойни. Бетан взе жълтата кратунка, наля вода в ръцете му и отново вдигна медальона над водата. Започна пак да припява вълшебните думи, а после се пресегна внимателно към челото на Римъл и докосна веждата му. Архитектът кимна, сякаш се отърсваше от дрямка, а после погледна към медальона, като че не се беше случило нищо необикновено, не бяха изминали минути, за които той не помнеше нищо.
Бетан завърши пеенето и взе медальона в ръка, после се протегна зад себе си и извади камъка с кървавочервените пръски. Задържа го за миг в ръцете си, а очите й се притвориха, докато мърмореше нещо, което Римъл не успя да разбере. После остави камъка на пода под ръцете му, сложи пръстите си с големи извити нокти върху пръстите на Римъл и се взря в очите му.
— Отвори ръце и остави водата да измие камъка — каза тя със стържещ глас. — Това завършва и задейства магията.
Римъл преглътна и мигна с очи няколко пъти, после изпълни поръката. Водата се изля върху камъка и той я погълна. Римъл изтри ръце в панталоните си, крайно учуден от всичко.
— Значи сега всичко е наред и моята дама ме обича — прошепна той с недоверие.
— Все още не — отвърна Бетан, взе камъка от земята и го сложи в торбичката от кожа на коза. — Но тя ще те заобича.
Старицата пусна торбичката в ръцете на Римъл и седна.
— Вземи торбичката. Знаеш какво има вътре. Не го изваждай, докато не успееш да го оставиш там, където ще бъде твоята дама. Тогава трябва да отвориш торбичката и да извадиш това, което е вътре, но без да го пипаш. От момента, в който кристалът е изложен на светлина, ще имаш на разположение само няколко секунди, за да се махнеш от неговото въздействие. От този миг магията ще е задействана и ще почне да работи, когато твоята дама пристигне.
— И тогава тя ще е моя, така ли?
Бетан кимна.
— Магията ще я обвърже. А сега си отивай.
Тя вдигна медальона и го пусна в ръката на Римъл, а той го скъта заедно с торбичката с камъка в пазвата си.
— Най-покорно ти благодаря, бабо Бетан — промълви той, преглъщайки и напипвайки торбичката на кръста си. — Колко ви дължа? Донесох храна, какъвто е обичаят, но…