— Нали имаш злато в кесията си?
— Така е — прошепна Римъл, а после измъкна малка, тежка кесия. — Не е много, но…
Той сложи внимателно кесията на пода до фенера и погледна уплашено към Бетан. Старицата хвърли поглед към кесията, а после се вгледа в Римъл.
— Изпразни я.
С хълцане, което се чу ясно в малката пещера, Римъл отвърза кесията и изтърси съдържанието й на пода пред себе си. Монетите звъннаха с мелодията на чисто злато, но погледът на Бетан не се отместваше от лицето на архитекта.
— Кажи ми каква е цената на услугата ми според тебе, уважаеми Римъл? — каза тя, като следеше внимателно израза на лицето му.
Римъл облиза устни, а очите му се спряха на купчинката злато, която не бе малка. След това с рязко движение той отмести цялата сума към Бетан. Жената се усмихна хитровато, кимна, а после се пресегна и прибра само шест монети. Останалите бутна обратно към Римъл. Архитектът бе поразен.
— Не разбирам — изрече той с разтреперан глас. — Няма ли да вземеш още?
— Взех повече от достатъчно за нуждите ми — изграчи Бетан. — Просто исках да изпитам доколко цениш моята услуга. А колкото за другото, може би ще споменеш вдовицата Бетан в молитвите си. В годините пред залеза на живота си чувствам, че може би имам нужда не толкова от злато, колкото от молитви за мен пред Всевишния.
— Ще се моля за теб, бабо Бетан — заекна Римъл, прибирайки златото си. — Мога ли да направя за теб още нещо?
Бетан поклати глава.
— Доведи децата си да ме видят, архитект Римъл. А сега ме остави. И двамата получихме, каквото искахме.
— Благодаря ти, бабо Бетан — прошепна Римъл и се изправи на крака, радвайки се на късмета си. — Ще се моля за теб.
Той се измъкна през завесата от кози кожи. Когато архитектът изчезна във външния свят, Бетан въздъхна и се сви пред фенера.
— Е, скъпи мой Деръл — прошепна тя, докосвайки златния пръстен на ръката си с устни — всичко е наред. Заредих магията, която ще даде на младия човек, каквото иска. Нали не смяташ, че съм сбъркала, като действах против една дерини?
Тя спря, сякаш се вслушваше в отговора, после кимна.
— Знам, скъпи мой. Никога преди не съм използвала магии срещу някой от тайнствената раса. Но този път трябва да успея. Май че си спомних всичките магически думи. Пък и няма значение, стига ние двамата да сме заедно.
Вече се стъмваше, когато Морган даде знак да спрат. Той и Дънкан бяха яздили непрекъснато, откакто напуснаха Корът на развиделяване. Бяха спрели за малко по обяд, колкото да напоят конете и да глътнат набързо по някоя хапка суха храна.
Сега наближаваха билото на планинската верига Лендауър, зад което се намираше прочутия проход Гънъри. В края на прохода беше светилището на свети Торин, южния вход към свободния свещен град Дхаса. На другата сутрин, когато те и конете ще са отпочинали, двамата щяха да отидат в светилището на свети Торин. Това беше задължителен ритуал, преди да получат разрешение да пресекат широкото езеро, зад което се намираше Дхаса. После щяха да влязат в свободния град Дхаса, където нито един коронован владетел нямаше право да стъпва без съгласието на градските жители. Въпреки това Морган щеше да влезе, но преоблечен като обикновен посетител. И тогава щяха да се обърнат към Курията на Гуинид.
През ръмящия дъжд и спускащата се тъмнина развалините едва се открояваха. Морган дръпна юздите и накара коня да продължи ходом, а после се взря в мъглата, заслонявайки с ръка очите си. Сивите му очи огледаха последователно кулата, стълбището и горната част на разрушената крепостна стена, като навсякъде търсеха знак на чуждо присъствие. Но никъде нямаше следи от скорошно посещение. Можеха спокойно да останат тук през нощта.
Морган измъкна краката си от стремената, протегна се и се изпъна назад в седлото, като остави краката си да се люлеят. Конят самичък подбираше пътя през неравната местност, водеща към входа. Малко по-назад Дънкан спря своя кон, който се бе подхлъзнал върху буца кал, но после отново тръгна. Товарното пони, което сега вървеше след Дънкан, се взираше подозрително във всяка сянка, изпълзяваща от тъмнината пред него, като се стряскаше и се дърпаше от водача си при всеки звук или движение по ветровитото плато. И хората, и животните бяха уморени от пътя, и измръзнали до кости.
— Май че стига за днеска — каза Морган, когато се доближиха до разрушения вход. Глухото цопкане на конските копита в калта премина в обикновено тракане, тъй като бяха стигнали до калдъръмената пътека, водеща към старинния двор. Зловеща тишина пронизваше развалините въпреки неспиращия дъжд, затова Дънкан се приближи с коня си до Морган и несъзнателно започна да шепне.