— Какво е това място, Аларик?
Морган насочи коня към разрушения вход и се наведе, за да мине под една почти паднала греда.
— Това е „Св. Неот“. Преди Реставрацията тук е имало прочуто манастирско училище на братство, съставено само от дерини. По време на разгрома църквата била осквернена, а няколко от братята били убити върху стъпалата на самия олтар. Местните хора, доколкото ги има, бягат от това място като от чума. Навремето Брайън и аз обичахме да се разхождаме насам.
Морган насочи коня към един сух, частично покрит ъгъл, и започна да бута гредите над главата си, опитвайки доколко са здрави.
— Доколкото знам, по време на разцвета си „Св. Неот“ е съперничел на големия университет в Конкарадин и на училището на Варнаритите в Грикота. Естествено, по онова време е било чест да си дерини.
Той бутна последната греда и изръмжа от удоволствие, когато тя не се събори. После се изправи в седлото и отупа ръце, облечени в ръкавици, в знак на свършена работа.
— Готово. Мисля, че това сухо местенце е подходящо за сън. Поне покривът няма да се събори върху нас.
Той слезе от коня и се огледа с удоволствие, вероятно защото си спомняше мястото от преди. След няколко минути той и Дънкан вече бяха свалили седлата от конете и ги бяха опрели на сухата стена. Когато Морган се завърна, след като беше вързал конете в по-отдалечена зона на развалините, Дънкан бе сложил вечерята на весело бумтящия огън в ъгъла. Морган пое с удоволствие аромата на приготвяната храна, свали мокрите си ръкавици й наметалото, после потърка енергично ръце над хубавия огън.
— Да, бях почнал да си мисля, че вече никога няма да се стопля. Ти надмина себе си, Дънкан.
Дънкан разбърка ястието в съдината, а после започна да се рови в дисагите.
— Приятелю, още малко и нямаше да мога да запаля огъня. И дървата бяха мокри, пък и едва намерих място, където огънят да е незабележим отвън. Каква е била тази зала по-рано?
— Трапезария, според мене — Морган отцепи малко трески от по-сухите греди и ги струпа до огъня. — От дясната страна трябва да е била кухнята, по-нататък са били конюшните, а после — спалните на братята. Всичко се е разрушило, в спомените ми сякаш беше по-запазено. Сигурно последните зими са били много сурови — той потърка ръце и почна да духа в тях, за да ги стопли. — Има ли начин да разпалим огъня малко повече?
Дънкан се усмихна и отвори бутилка вино.
— Само ако искаш всички жители на Дхаса да разберат, че пристигаме. Нали ти казах, че с голяма мъка намерих място дори за този слаб огън. Моли се да не ни забележат.
— Прав си — съгласи се Морган. — И аз нямам никакво желание да ми опънат врата на бесилото или да ми прережат гърлото.
Той проследи как Дънкан наля вино в две малки медни чаши, а после сложи по едно дребно блестящо камъче във всяка от тях. Камъчетата пуснаха пара и изсъскаха от допира със студеното вино, а Морган добави:
— Доколкото си спомням, жителите на Дхаса са възприели някои нови начини за разправа с шпионите, особено с шпионите дерини.
— Спести ми подробностите — отвърна Дънкан. Той извади камъчетата от чашите и подаде едното на братовчед си. — Хайде сега наздраве. Това е последното шише от френското вино.
Морган се изтегна до огъня с въздишка и отпи от горещото силно вино, което затопли гърлото и стомаха му.
— Лошо е, че в Дхаса не пият този еликсир. Няма нищо по-хубаво от фиенското вино, когато си уморен и измръзнал. Дори не ми се иска да мисля какво ще трябва да пием през следващите няколко дни.
— Това значи, че смяташ да си жив толкова дълго — засмя се Дънкан. — И още, че светите жители на Дхаса няма да те познаят, преди да сме стигнали до нашите уважавани архиепископи — той се облегна на стената и с наслада отпи от виното. — Знаеш ли, говори се, че в Дхаса използват пиво за причастие, защото виното им е лошо.
— Сигурен съм, че това е само шега.
— Не, информацията ми е от отличен познавач. Използват светено пиво — той се наведе и бръкна в тенджерката. — Готов ли си да хапнеш?
След четвърт час и двамата бяха намерили най-сухите кътчета, където развиваха постелите си, готвейки се за сън. Дънкан се опитваше да чете молитвеника на светлината на гаснещия огън, а Морган свали шпагата си и приклекна, с поглед зареян в тъмнината. Вятърът виеше в развалините и звукът се преплиташе с шума от дъжда. Наблизо в тъмното Морган долови стърженето на железните подкови на конете върху камъните на конюшнята. Някъде отдалеч долетя самотен писък на нощна птица, после всичко утихна. Морган погледа угасващата жар още няколко минути, после стана и се загърна в наметалото.