— Смятам да се разходя за малко — прошепна той, като затегна наметалото и се отдалечи от огъня.
— Има ли някакъв проблем?
Морган погледна неловко към ботушите си и поклати глава.
— Преди години яздехме по тези места с Брайън. Това е. Без да искам, си спомних.
— Мисля, че те разбирам…
Морган вдигна качулката си, после бавно излезе от светлия кръг, очертан от огъня, и потъна в тъмната и влажна нощ. Мислеше си за Брайън, без да се задълбава в спомените, свързани с това място. Накрая се намери под отворения изгорял купол на старата църква. Огледа се учудено, защото нямаше намерение да дойде тука.
Някога църквата трябва да е била голяма. Въпреки че дясната страна и по-голямата част от стената на олтара отдавна се бяха срутили — може би още при първоначалния пожар или под тежестта на годините, въпреки че последните цветни стъкла отдавна бяха паднали от високите централни витражи, в цялото място все още се чувстваше полъхът на святост. Дори светотатственото убийство на братята дерини в същата зала не бе премахнало изцяло духа на спокойствие, който в представите на Морган винаги се свързваше със светите места.
Той погледна към разрушения олтар и почти си представи, че различава тъмните петна по стъпалата пред него, но после поклати глава за предмета на своето въображение. Монасите дерини, които бяха загинали на това място, бяха мъртви вече двеста години, а кръвта им отдавна бе отмита от проливните дъждове, които се изсипваха в планината всяка пролет и есен. Селските легенди разправяха, че духовете на монасите посещавали манастира, но и те отдавна се бяха успокоили.
Той се върна назад и премина през вратата в задната част на развалините на главния кораб. Усмихна се, забелязвайки, че стълбите към камбанарията са се запазили, въпреки че по края се ронеха. Тръгна нагоре по тях, като се движеше по-близо до външната стена и внимателно подбираше къде стъпва. Беше тъмно и пътят му бе отрупан с парчета от тухли и други боклуци. Когато стигна първата площадка, внимателно мина край външната стена и стигна до прозореца, а после се загърна по-плътно с коженото си наметало и седна.
Колко ли време бе минало, откакто бе седял на този прозорец за последен път? Той се огледа в тъмнината. Може би десет години или пък двадесет? После си спомни точно — четиринадесет години и няколко месеца.
Вдигна нозе и ги опря на отсрещната страна върху рамката на прозореца, с колена долепени до гърдите. После си припомни всичко.
Беше през есента — началото на ноември. Тогава есента бе закъсняла, а той и Брайън бяха тръгнали рано сутринта от Корът в едно от редките им пътувания на коне сред природата, преди да започне лошото време. Денят беше ясен и мразовит, усещаше се наближаващата зима. Брайън, както обикновено, беше в добро настроение. Затова, когато той помоли Морган да го разведе по старите развалини, младият лорд дерини се съгласи веднага.
По това време Морган вече не му беше оръженосец. Една година по-рано той се беше проявил в битката, която Брайън водеше с Марлук. Освен това бе навършил петнадесет години, което бе с година повече от изискването по закона на Гуинид, а имаше и своя титла като херцог на Коруин.
Затова и по време на пътуването, яздейки до Брайън на буен катраненочер боен кон, той бе облечен в черен кожен елек с извезан яркозелен грифон на Коруин, а не в червената униформа на придворните на Брайън. Конете запръхтяха и зацвилиха доволно, когато ездачите им се спряха пред старата църква.
— Погледни — възкликна Брайън. Той насочи белия си жребец към входа и засенчи очите си с облечена в ръкавица, ръка, взирайки се във вътрешността. — Аларик, стълбите към камбанарията изглеждат здрави. Хайде да отидем там.
Той върна коня си малко назад, скочи от седлото, хвърли червените кожени юзди, за да може животното да пасе, докато ездачите обикалят църквата. Морган побърза и последва Брайън в разрушения божи дом.
— Сигурно навремето това място е било прочуто — каза Брайън, стъпвайки на една паднала греда и проправяйки си път през развалините. — Колко души са живеели тук според тебе?