— В целия манастир ли? Струва ми се около двеста или триста. Имам предвид братята монаси, слугите и послушниците — всички заедно, разбира се. Доколкото си спомням, членовете на Ордена са били доста повече от сто.
Брайън се изкачи по първите стъпала на стълбището. Под ботушите му изскачаха парченца от камък и хоросан, докато той търсеше къде да стъпи по-стабилно. Ярките му кожени дрехи за езда бяха като червено петно на фона на избелялата сива кула, а алената му ловджийска шапка бе украсена с бяло перо, което подскачаше весело на рамото му, докато той се изкачваше нагоре. Брайън изсумтя, когато ботушът му се подхлъзна и той почти загуби равновесие, но се задържа и продължи.
— Внимавайте къде стъпвате, милорд — извика Морган, наблюдавайки с тревога Брайън и вървейки зад него. — Не забравяйте, че тези стъпала са на повече от четиристотин години. Ако се срутят, Гуинид ще остане без крал.
— Не се безпокой, Аларик! — възкликна Брайън. Той стигна до първата площадка и се запъти към прозореца. — Погледни оттук, вижда се половината път за Корът.
Когато Морган застана до него, Брайън изчисти перваза от парчетата тухли и счупени стъкла с едно движение на облечената си в ръкавица ръка, а после седна удобно, опрял единия си крак на противоположната стена.
— Погледни каза той и посочи с камшика си за езда планините, разположени на север. — След месец те ще са покрити със сняг. И тогава гледката на затрупани със сняг върхове ще е също така красива, каквато са сега поляните, докоснати от първия есенен скреж.
Морган се засмя и се подпря на рамката на прозореца.
— Сега вече сигурно има добри възможности за лов горе в планината, сър. Няма ли да останете в Корът още малко?
— Ти знаеш, че не мога, Аларик — отвърна Брайън и безпомощно повдигна рамене. — Дългът ме зове с ясен и настойчив глас. Ако до седмица не се върна в Ретмут, лордовете от съвета ще се разбъбрят като шепа нервни жени. Мисля си, че те не вярват истински в смъртта на Марлук, нито пък че войната е свършила. Освен това трябва да мисля за Джихана.
„Да, освен това трябва да мисля за Джихана“ — каза си наум и Морган.
За миг си представи младата, червенокоса кралица, но после прогони образа й от спомените си. Всяка надежда за любезни отношения помежду им се беше изпарила в деня, когато тя разбра, че той е дерини. Никога не би му го простила, а именно това той нямаше как да промени, дори и да искаше. Безсмислено беше да се настоява. Само щеше да напомня на Брайън за разочарованието, което не зависеше от него, да му напомня, че между кралицата и най-близкия му приятел винаги ще съществува омраза.
Морган се наведе над протегнатия крак на Брайън и погледна през отвора на прозореца.
— Вижте, сър — каза той, променяйки темата на разговора. — Алдерахът е намерил малко трева, която не е попарена от сланата.
Брайън погледна. Под него, на пет-шест метра от основата на кулата, черният боен кон на Морган изпасваше съсредоточено парче зелена трева. Жребецът на Брайън се бе отклонил надясно с няколко метра и се задоволяваше да бута лениво муцуната си в полянка от кафява детелина, а едното му копито бе настъпило червените кожени юзди.
Брайън се засмя и се облегна на прозореца със скръстени на гърди ръце.
— Да, този кедрах е толкова глупав, че понякога се чудя как намира собствения си нос. Сега например би трябвало да има достатъчно разсъдък, за да повдигне крак и да тръгне, но вероятно си мисли, че е вързан.
— Нали ви казвах да не купувате коне от Тланед, господарю — усмихна се Морган, — но вие не слушате. Тези коне са красиви на външен вид и са бързи, но не са много умни. Друго нещо са конете от Ркаса.
— Млъкни! — заповяда Брайън, преструвайки се на сърдит. — Караш ме да се чувствам непълноценен, а кралят никога не трябва да допуска това чувство.
Морган се опита да скрие усмивката си и отново погледна към равнината. Забеляза няколко Конника, които бързо идваха към тях, затова докосна леко рамото на Брайън, заставайки нащрек.
— Какво е това, Брайън?
Когато се загледаха по-внимателно, успяха да различат в ръцете на първия ездач червеното знаме с лъва на Брайън. До него яздеше едра фигура в яркооранжево облекло, която можеше да бъде само лорд Иуон, могъщият херцог на Клейбърн. Вероятно в това време херцогът бе забелязал отблясъка от червените кожени дрехи на Брайън на прозореца, защото внезапно се изправи на стремената и нададе дрезгав планински боен вик, продължавайки да препуска с групата си към камбанарията.