— Дявол да ги… — промърмори Брайън, изправяйки се, за да погледне надолу, където новодошлите спряха в облак от прах.
— Сър! — изкрещя Иуон с искрящи от радост очи, развени от вятъра коси и червеникава брада. Той издигна знамето на Брайън и го развя победоносно. — Сър, роди ви се син! Наследник на трона на Гуинид!
— Син! — възкликна Брайън, а устата му се отпусна в неволен ужас. — Боже мой, той трябваше да се роди след месец! — После очите му се осветиха от възторг. — Син, чуваш ли, Аларик? — извика той, сетне прегърна Морган и започна да танцува с него. — Аз съм баща, аз имам син!
Пускайки Морган, той погледна победоносно през прозореца към викащата група и отново възкликна: „Аз имам син!“
После бързо се спусна по стълбата, а Морган го последва. Сред развалините ечеше гласът на младия крал, сякаш пееше победен химн:
— Син! Син! Чуваш ли, Аларик, аз имам син!
Морган въздъхна дълбоко и потърка лицето си с ръце, опитвайки се да отхвърли мъчителните спомени, а после отново опря глава върху перваза на прозореца. Всичко това се бе случило преди много години. Юношата Аларик сега беше главнокомандващ на кралските армии, отделно от това — самостоятелен и могъщ феодален владетел, макар че в последно време беше попаднал в затруднено положение. А Брайън спеше вечен сън в гробницата на прадедите си под катедралата в Ретмут — жертва на магическо убийство, което дори Морган не бе успял да предотврати.
Синът на Брайън, за когото се отнасяше възторженият възглас: „Син! Син! Чуваш ли, Аларик, аз имам син!“, бе навършил четиринадесет години, бе се превърнал в мъж и бе станал крал на Гуинид.
Морган погледна към равнината, както бяха правили преди толкова години двамата с Брайън, представяйки си, че отново ще види приближаващите се ездачи, а после се загледа в мъгливото нощно небе. Нащърбената луна се издигаше на изток, отслабвайки светлината на малкото звезди, успели да пробият ореола й. Морган впери взор в тези звезди задълго, попивайки величието на нощта, а после спусна нозе на пода и пое назад.
Беше късно. Скоро Дънкан щеше да почне да се тревожи за него. А утрешният ден с хитрите и инатливи архиепископи щеше да настъпи много бързо.
Опипваше пътя надолу по стълбите, но луната осветяваше развалините и облекчаваше спускането. Запъти се към входа на църквата, за да мине за по-кратко през централния кораб. Бе стигнал до средата на залата, когато очите му доловиха слаб блясък на светлина в далечния ъгъл вляво от разрушения олтар.
Той замръзна и обърна глава към светлината, а после се намръщи, защото тя не изчезна.
Глава единадесета
Аз го въздигнах от север, и той ще дойде.
И ще тъпче князете като кал, и ще ги мачка, както грънчар — глина.
Морган остана неподвижен за десетина секунди, а защитните му сили на дерини се появиха автоматически, докато той издирваше опасността. Луната светеше съвсем слабо, а сенките бяха дълги, но без съмнение в тъмнината наляво имаше нещо блестящо. Мислеше дали да извика, защото това можеше да е Дънкан. Но надали, иначе изострените му сетива вече щяха да са го открили. Ако някой се спотайваше в сенките, Морган не го познаваше.
Много внимателно, съжалявайки, че не се е сетил да вземе меча си, Морган тръгна наляво през църковния кораб, за да разузнае обстановката. Краищата на пръстите му се плъзгаха по външната стена, докато се промъкваше по страничната пътека до централния витраж. Мъждукането бе изчезнало още когато бе помръднал и сега той видя, че в този ъгъл на развалините няма нищо особено. Любопитството му обаче бе събудено.
Какво ли можеше да свети така ярко след толкова години? Стъкло? Случайно отражение на лунната светлина в застояла вода? Или нещо по-страховито?
Той долови слаб звук на отдалечаващи се стъпки по посока на разрушения олтар. Обърна се и замръзна, а в ръката му блесна готов за действие стилет. Не ставаше дума за въображение, нито пък за лунна светлина или застояла вода. Там имаше нещо!
Напрегнал зрение и слух, Морган чакаше и почти се надяваше да види как призрачното очертание на някой отдавна умрял монашески дух се изправя от разрушения олтар. Вече бе решил, че нервите му си правят лоша шега с него, когато един едър сив плъх изскочи неочаквано от прикритието си в развалините и се насочи право към него.