Морган изсъска от изненада и скочи настрана от пътя на животинчето, после въздъхна облекчено и тихо се засмя, когато плъхът избяга. Погледна назад към разрушения олтар, упреквайки се за своята детинщина, след това тръгна уверено по коридора.
Над ъгъла, който бе привлякъл вниманието му, все още имаше част от покрив, но подът бе изкривен и затрупан с боклуци. На задната стена бе запазена поставката на олтар, макар и със счупени краища и голяма пукнатина, сякаш нанесена от силни удари. В миналото в нишата, издълбана в стената, е имало мраморна статуя.
Сега обаче от нея бяха останали само стъпалата. И те, и напуканата плоча, и парчетата счупено стъкло и камък бяха неми свидетели на ужасното денонощие преди двеста години, когато бунтовниците бяха плячкосали манастира. Морган неволно се усмихна, когато погледът му се спря на стъпалата на статуята. Чудеше се кой ли е бил този нещастен светец, чиито обути в сандали стъпала все още тъпчеха разбитите мечти на това място. После погледът му падна върху късче посребрено стъкло, все още залепено за основата под стъпалата. Разбра, че е открил източникът на неуловимата светлина.
Върху замърсената плоча още имаше късчета сребро, и рубин — парченца от разбитата мозайка, която някога бе покривала нишата, разположена точно над олтара. Варварите я бяха разбили по същия начин, както бяха натрошили и статуите, цветните витражи във високите прозорци, мрамора и настилките по пода, ценните украшения по олтара.
Морган се протегна със стилета си, за да изчовърка парчето стъкло, но после се замисли, поклати глава и прибра оръжието в калъфа върху китката на ръката. Това единствено парченце сребро, което все още се задържаше на първоначалното си място, бе победило бунтовниците, времето и природната стихия. Можеше ли неизвестният светец, в чиято чест бе изваяна статуята, да направи същия извод за своите последователи — хората?
Според Морган отговорът бе отрицателен. Времето бе унищожило дори името на светеца. Или може би не?
Свивайки замислено устни, Морган прокара пръсти по очукания край на олтара, после се наведе, за да го разгледа по-внимателно. Както бе предполагал, върху камъка бяха издълбани букви, но техните сложни завъркулки бяха почти унищожени от гнева на грабителите, разразил се преди двеста години. Първите две думи можеха да се разчетат при малко въображение — „ЛИКУВАЩИ БОЖЕ“, това бяха обикновените думи за този вид олтари. Но следващата дума бе изтъркана, по-следващата — също. Успя да различи само буквите С-Е-И, които може би значеха „свети“. Последната дума беше името на светеца. Той успя да разчете полуразрушена буква К, после А, а в края Р. Дали не беше свети Камбър?
Морган се изправи и подсвирна тихичко на себе си. Отново свети Камбър, покровителят на деринската магия. Ясно защо грабителите бяха се старали да унищожат всичко. Дори се учуди, че все пак нещо беше останало.
Морган се отдалечи на няколко крачки и се огледа объркано. Искаше му се да има време и да разучи всичко по-подробно. Ако този ъгъл на църквата бе посветен на свети Камбър, имаше вероятност недалече да се намира и Порталът към отвъдното. Разбира се, дори и да действаше все още, а това бе малко вероятно след толкова години забвение, той вече не водеше никъде. Единствените други подобни портали, за които знаеше, че съществуват, се намираха в Ретмут — в кабинета на Дънкан и в ризницата на катедралата, но Морган нямаше намерение да ходи там. Целта му беше Дхаса.
По принцип идеята беше абсурдна. Порталът сигурно е бил разрушен преди векове, дори и сега да го откриеше. Пък и нямаше време да го търси.
Задържайки прозявката си, Морган се огледа наоколо за последен път, отправи небрежен поздрав към нозете на свети Камбър, след това се запъти бавно към мястото за почивка. Утрешният ден щеше да даде отговори на много въпроси, след като се срещнеха с Курията на Гуинид. А сега отново бе почнало да вали. Дъждът сигурно щеше да го приспи.
Тази нощ обаче Пол де Джендъс нямаше да спи. В лесовете, разположени не много далече от мястото, където почиваха Морган и Дънкан, той се взираше в проливния дъжд, а после намали галопа на коня си до обикновен ход, защото доближаваше до скрития планински лагер на Уорън де Грей. Запененият му кон дишаше тежко, изхвърляйки две струи пара през ноздрите си в студения нощен въздух. Самият Пол, изпръскан с кал и измокрен до кости, изтръска островърхата си шапка и се изправи в седлото, защото наближи първите постове на охраната.
Тази старателна подготовка бе оправдана. Постовите се появиха от тъмнината със забулени фенери в ръка, но веднага познаха конника и се оттеглиха в сянката. Факлите пред него осветяваха смътните очертания на палатките под дъжда. Пол доближи крайната палатка, от която изскочи тичешката някакъв младеж, чийто плащ бе украсен със същия знак на сокол, какъвто носеше самият Пол. Младежът пое коня, търкайки очи, за да прогони съня, а после учудено погледна ездача.