Выбрать главу

Районът на граничната планинска област, където Дхаса се бе сгушила между върховете, бе покрит с лесове. В тях растяха високи дървета и се въдеше разнообразен дивеч. Потоците и езерата бяха в изобилие, но по непонятни причини скалният материал бе оскъден. Естествено планинските недра бяха от скала, а в някои райони преобладаваше каменистата почва и нищо не можеше да расте. Те обаче се намираха във високата част на планината, много над горския пояс. Тези места не бяха удобни за обитаване. Затова хората от Дхаса изграждаха къщите си и целите си градове от дърво. Дървеният материал бе разнообразен и в достатъчно количество, а влагата на планинския въздух почти изключваше опасността от пожар. Дори светилището, където след малко щяха да спрат двамата пътници, бе построено от дървесина във всевъзможни оттенъци и шарки, които се срещаха в околностите. Това съответстваше на природните особености на района, още повече че Торин бил светец от лесовете.

Можеше само да се предполага как Торин е спечелил славата на светец. Фактите за живота му бяха малко, а повечето от многобройните легенди имаха съмнителен произход. Знаеше се, че е живял петдесетина години преди Реставрацията, в апогея на властта на дерините по време на Междуцарствието. Знаеше се, че е потомък на бедно семейство от благородното потекло на прочути ловци, в което всички мъже заемали по наследство мястото на пазачи на обширния горски район, разположен на север. Почти нищо друго не бе известно със сигурност.

За него се разправяше, че имал власт над горските зверове, които закрилял, че е вършил много чудеса. Говореше се, че веднъж спасил живота на един от легендарните крале на Гуинид, който ловувал в кралските горски резервати през едно бурно октомврийско утро. Обаче никой не можеше да си припомни как точно е станало това.

Така или иначе, свети Торин бе обявен за покровител на Дхаса скоро след смъртта си. Почитта към него бе станала неделима част от живота на този планински народ. Жените обаче не взимаха участие в проявите на почит към светеца — за тях се застъпваше света Етълбърга. Но пълнолетните мъже от всички страни, които искаха да отидат в Дхаса по южния път, трябваше най-напред да посетят светилището на свети Торин. Там им подаряваха полиран мелхиоров знак, който потвърждаваше, че са сред посветените. Едва след като бяха изявили уважението си към свети Торин, те имаха право да отидат при лодкаря, който прекарваше пътниците през голямото езеро Джашан към самия град Дхаса.

Отказът да се посети светилището в най-добрия случай можеше да привлече нежелателно внимание. Дори и да се подкупеше лодкаря, за да осигури пътуването през езерото — друг път до Дхаса просто нямаше — нито един гостилничар или ханджия нямаше да обслужи хора, които не носеха знака за посещение на светинята. Почти сигурно беше, че всякакви опити за по-сериозна работа в града щяха да се натъкнат на същата съпротива. Жителите на Дхаса бяха непримирими по отношение на своя светия. Само ако разберяха, че в града има чужденци, които не проявяват нужната степен на уважение, щяха незабавно да окажат всякакъв вид натиск. Поради тази причина пътниците почти никога не забравяха да покажат уважението си към светилището на свети Торин.

Мястото за чакане, накъдето Морган и Дънкан насочиха конете, беше тревисто и влажно. Това малко, частично оградено парче земя, настрани от главния път, даваше възможност на пътешествениците и конете им да си починат и да се приготвят за посещение при свети Торин. Груба, пострадала от времето, дървена статуя на горския светец, протегнал ръце за благословия, се виждаше в далечния край на площадката. Огромни потънали във вода дървета простираха възлести клони над главите на поклонниците.

На площадката имаше и други посетители, но знаците на шапките им показваха, че те вече са направили поклонението и сега просто си почиваха в района. В другия край на двора някакъв слаб човек в дрехи на ловец, каквито носеха Морган и Дънкан, смъкна шапката си и влезе в светилището.

Морган и Дънкан слязоха от конете и ги вързаха за желязната халка, прикрепена към долната част на каменния зид, а после застанаха да чакат ред. Морган разхлаби каишката, придържаща тясната му кожена шапка под брадичката, а след това раздвижи светлорусата си глава, за да премахне схващането на врата си. Искаше му се да свали шапка, но с това рискуваше да разкрие самоличността си. Не можеше да поеме този риск, ако желаеше да пристигне навреме за събирането на Курията от архиепископа. Малко бяха мъжете с ръста на Морган, които имаха златиста коса, а той не искаше да го познаят.