Дънкан погледна към пътешествениците, заели другия край на площадката, а после се обърна към светилището и се наклони незабележимо към братовчед си.
— Учудва ме как използват дървения материал по тези места — каза той с тих глас. — Този параклис сякаш е изникнал от самата земя, непипан от човешка ръка, пораснал като гъба за една нощ.
Морган се засмя, а после се огледа, за да види дали са го забелязали другите богомолци.
— Въображението ти е неудържимо тази сутрин, братовчеде — смъмри го той почти без да движи устни, продължавайки да се озърта. — От векове жителите на Дхаса са известни като прочути майстори на дървото.
— Сигурно е така — съгласи се Дънкан. — И все пак в това място има нещо зловещо. Не го ли усещаш?
— Това е излъчването на святост, което съществува във всички такива места — отвърна Морган, поглеждайки накриво братовчед си. — В действителност тук то дори е по-слабо от обикновено. Не мислиш ли, че те гризе твоята разкаяла се съвест на свещеник?
— Невъзможен си — измънка като на себе си Дънкан. — Знаеш ли го? Казвал ли ти го е някой?
— Прекалено често, при това с поразително постоянство — призна си усмихнатият Морган. Той се огледа, за да види дали някой не проявява специално внимание към тях, после се приближи до Дънкан и стана сериозен.
— Между другото — промълви той, почти без да движи устни, — не съм ти казал какво преживях миналата нощ. Струва ми се, че страничният олтар на „Св. Неот“ навремето си е бил посветен на свети Камбър. Когато бях там няколко минути ми се струваше, че светецът отново ще ме посети.
Дънкан изпита желание да се обърне към братовчед си и да го погледне, но се удържа.
— И какво стана? — попита той тихо, въпреки че му се искаше да извика.
— Видях само един уплашен плъх — подметка Морган. — Боя се, че останалото бяха просто нерви. Така че, както виждаш, тези истории се случват не само с теб.
Той забеляза, че по пътя се движи някой и ръгна Дънкан в ребрата.
Двама конници току-що се бяха показали от завоя и вероятно това бе привлякло вниманието му, защото конете им се движеха не в галоп, а ходом. Носеха еднакви униформи в кралскосиньо и бяло. В същия момент към тях се приближиха още двама, а след това още и още двама.
Морган и Дънкан преброиха шест двойки ездачи, след което от завоя се показа малка карета. Рамките на каретата бяха черни, а останалата част бе боядисана в синьо. Теглеха я четири пъстри коня с покривала и пера, също в синьо и бяло. Дори само облечените в униформи въоръжени конници биха привлекли вниманието на всеки по калния път към Дхаса през това пролетно утро, а присъствието на разкошната карета засилваше още повече първоначалното впечатление. Някаква важна личност се бе запътила към Дхаса. Имайки предвид неутралния статут на града, това можеше да е всеки.
Каретата и охраната й се приближаваха, а в същото време поклонникът излезе от светилището и тръгна към тях. Върху островърхата му кожена шапка проблясваше с мека светлина яркия знак на св. Торин. Тъй като Морган не се помръдна, Дънкан отвърза меча си и го окачи на седлото на коня, а после с бърза стъпка се запъти към светилището. Знаеше, че няма право да внася оръжие в този свят дом.
Конниците почти се бяха изравнили с Морган. Когато минаха край него, той забеляза блестящите атлазени елеци и долови приглушеното тракане на ризниците под тях, примесено с дрънченето на юзди и шпори. Неочаквано конете на каретата затънаха до колене в калта, точно когато бяха стигнали до площадката за чакане. Каретата подскочи и рязко спря, защото едно от колелата беше заседнало и конете не можеха да изтеглят товара си.
Кочияшът ги шибаше с камшика и викаше, но за учудване на Морган, не ги напсува. Двама от ездачите хванаха за юздите водещите коне от каретата и се опитаха да ги изтеглят напред, но без резултат. Каретата бе заседнала здраво.
Морган скочи от зида, където се бе настанил удобно, и се загледа внимателно в спрялата процесия. Знаеше, че ще го накарат да помогне. Облечените в атлаз ездачи нямаше да искат да се цапат, помагайки на каретата да се измъкне, особено когато наблизо имаше простосмъртни. А за всички външни хора херцогът на Коруин в момента беше простосмъртен. Значи трябваше да се държи по съответния начин.