— Хей, ти! — извика един от ездачите, насочвайки коня си към Морган и другите поклонници и махайки с камшика си за езда. — Ела и помогни да измъкнем каретата на дамата!
Значи каретата беше на някаква дама. Затова кочияшът не псуваше конете си.
Морган се поклони и побърза да иде до колелото, после го подпря с рамо и блъсна с всичка сила. Каретата не се помръдна. Още един човек се хвана за колелото до Морган и се напрегна при новия опит, а и няколко други поклонници подхванаха колелата от другата страна.
— Когато дам знак — извика ездачът на първия кон, придвижвайки се до предната част на каретата, — шибни конете с камшика и ги подкарай, а вие долу при колелата бутайте. Готов ли си, кочияш?
Кочияшът кимна и вдигна камшик, Морган пое дъх.
— Хайде сега!
Конете потеглиха, Морган и останалите забутаха с всички сили, колелото се заклати. След това каретата започна бавно да се измъква от ямата. Кочияшът я изчака да мине няколко метра напред, а после спря. Първият ездач се върна с коня си назад към Морган и останалите богомолци.
— Дамата благодари на всички ви — извика той и вдигна камшик за приятелски поздрав.
Морган и останалите се поклониха.
— Освен това тя иска да ви предаде личната си благодарност — каза един приятен и звучен глас от вътрешността на каретата.
Морган вдигна глава и бе поразен от две невероятно сини очи, каквито никога не бе виждал, и от бледото лице с нежен овал, което бе удивително красиво. Лицето бе обгърнато от гладък облак златисточервеникава коса, която се спускаше от двете му страни като огнени крила, и преминаваше в прическа, украсяваща като коронка главата. Нослето беше малко и едва-едва вирнато нагоре, устата — широка и щедра, обагрена в нежния цвят, който по всички закони на природата можеше да принадлежи само на една прекрасна роза.
Тези невероятно сини очи се спряха върху него само за миг, но и той стигаше, за да запечата завинаги образа й в съзнанието му. А после спрялото време продължи своя ход и Морган дойде на себе си, защото успя да отстъпи назад и да се поклони неумело. Навреме си спомни, че не трябваше да се държи като изискания и галантен лорд Аларик Морган, затова промени по нужния начин думите, които искаше да изрече.
— Удоволствие е за ловеца Елън да бъде ваш слуга, милейди — промълви той, опитвайки се безуспешно да отклони поглед от нея.
Водещият конник се изкашля и застана между тях, слагайки края на камшика си за езда внимателно, но твърдо на рамото на Морган.
— Достатъчно, ловецо — каза той. В гласа му се появиха нотки на авторитет. — Милейди иска да продължи пътуването.
— Разбира се, добри ми господине — промълви Морган и се отдалечи от каретата, не сваляйки поглед от дамата. — Нека Бог е с вас, милейди!
Дамата кимна и отново се скри зад завеската, но една малка чорлава червенокоса главица изникна на прозореца и се загледа с широко отворени очи към Морган. Дамата поклати глава и прошепна нещо в ухото на детето, усмихна се на Морган, след което и детето, и тя се загубиха от погледа му. И Морган се усмихваше, докато каретата потегли и продължи пътя си. Дънкан излезе от светилището и запаса меча си около кръста. На ловната му шапка бе прикрепен знакът на Торин. Морган въздъхна и се върна към конете, за да остави собствения си меч. После с решителни стъпки прекоси широкия двор и влезе в преддверието на светилището.
Стаята бе малка и мрачна. Морган веднага забеляза решетката от дърворезба с многобройни отвори, която прикриваше стените от двете страни. Под ботушите му кънтеше кухото ехо на паркетната настилка. В другия край на помещението имаше покрити с резба двойни врати, които водеха към самата светиня. А зад дясната решетка имаше някой. Морган погледна натам и кимна с глава.
Това трябваше да е монахът, който стоеше винаги в преддверието — хем да изслушва изповедите на каещите се, които искаха да облекчат душите си, хем да пази светилището, в което посетителите влизаха без оръжие и един по един.
— Нека бог те благослови, свети братко — промълви Морган с най-благочестивия глас, на който бе способен.
— Да благослови и тебе, и близките ти — отвърна монахът с писклив шепот.
В отговор на благословията му Морган се поклони леко и се запъти към двойните врати. Когато сложи ръце на дръжките на вратите, чу как монахът се размърдва в дървената си кабинка. Дойде му на ум, че може би е избързал. Обърна се и погледна по посока на монаха, надявайки се, че не е събудил у него подозрение, а монахът се изкашля.