— Не желаеш ли да се изповядаш, синко? — в стържещия му глас прозвуча надежда.
Морган поклати глава и тръгна към вратите, после спря и в съмнение обърна глава към решетката. Не беше ли забравил нещо? В ъгълчетата на устата му се прокрадна лека усмивка, той бръкна в пояса си и извади малка жълтица.
— Благодаря ви, добри ми брате — каза той и потисна желанието си да се засмее. — А това е за безпокойството.
С умишлено недодялан жест той се протегна към решетката и сложи монетата в малката касичка. Обръщайки се наново към вратите, чу как монетката иззвъня и се затъркаля надолу по жлебчето, последвана от едва прикрита въздишка на облекчение.
— Иди си с мир, синко — промърмори монахът, докато Морган преминаваше през вратите. — Дано да получиш това, което търсиш!
Морган затвори вратите зад себе си и почака, докато очите му свикнат с още по-слабата светлина. Светилището на свети Торин не бе особено впечатляващо. Морган бе виждал и по-големи, и по-блестящи, и такива, които бяха изградени в памет на много по-известни и свети личности, в сравнение с неизвестния и чисто местен горски светия. Но тук той усещаше някаква особена привлекателност, която дори му се харесваше.
На първо място, параклисът бе изграден изцяло в дърво. Стените и покривът бяха дървени, олтарът беше един огромен къс, изрязан от гигантски дъб. Дори подът бе направен от малки, различни по вид, цвят и структура дъсчици, наредени в поразително красиви фигури и шарки. Стените бяха неравно издялани, покрити с груби кръстове в естествена големина. Високият сводест таван бе също така подпрян на груби греди.
Обаче най-силно впечатление му направи предната стена на параклиса. Човекът, изградил стената зад олтара, е бил удивителен майстор, познаващ всички видове дървен материал, с които можеше да разполага в района, както и начините да ги покаже най-красиво и контрастно. От краищата по посока към центъра се спускаха инкрустации от дърво, които зад кръста се издигаха като фонтан от дървена вода, замръзнала извън времето и пространството като символ на вечния живот, който ни очаква отвъд. Отляво се намираше статуята на свети Торин, издялана от един-единствен изкривен клон на гигантски дъб. С нея контрастираше кръстът пред олтара — тъмно дърво, бледа фигура, замръзнали и неестествено разпънати ръце във формата на идеална буква „Т“, глава повдигната, взор насочен напред. Истински властващ крал, а не страдащият на разпятието Син човешки.
Морган си помисли, че това изображение на Всевишния не му харесва. То унищожаваше човешкото в бога, почти обезличаваше атмосферата на живот и топлина, създавана от красивите и сякаш живи дървени стени. Дори синкавите светлинки на кандилцата и златистите сияния от свещите на поклонниците не стопляха хладния и отблъскващ вид на Небесния цар.
Морган потопи разсеяно пръсти в купела със света вода вдясно от вратите и се прекръсти, а после продължи по тесния коридор. Първоначалното му впечатление за святост бе разклатено от по-близкото запознаване с параклиса. Сега усещаше, че нещо не е наред. Липсваше му меча, провесен отстрани на кръста му. Искаше му се по-бързо да излезе от това място.
Той се спря до малката масичка, поставена в средата на коридора и запали жълта свещ, която трябваше да занесе до предната част на параклиса и да остави до олтара. Докато фитилът се разпалваше, спомените му за миг се върнаха към същия огнен цвят, който сякаш излъчваха косите на жената от каретата. После пламъкът на свещта се успокои, разтопеният восък закапа по пръстите му и стана време да върви по-нататък.
Вратичката на парапета на олтара бе затворена. Морган коленичи и се поклони, протягайки ръка към резето от другата страна на вратичката. Свещите на предишните посетители блещукаха на подставки зад оградката на олтара около образа на светеца. Резето се отвори със силно щракане и Морган се изправи. Тръгвайки напред, дланта му се одраска в нещо остро и от раната бликна кръв. Той инстинктивно поднесе одрасканото до устата си и премина през вратичката, чудейки се какво ли острие можеше да има на това място.
Наведе се, за да разгледа острието отблизо, продължавайки да лиже раничката. Внезапно цялата стая започна да се върти пред очите му. Преди да успее да се изправи, усети, че го понася кипящ водовъртеж и загуби представа за времето.
В ума му проблесна една мисъл — „Мераша“.
Вероятно с нея беше намазано резето на вратичката. Той я беше излизал. Но имаше и нещо по-лошо. Усещаше не само главозамайващия ефект на мерашата, към която бяха чувствителни всички дерини. Върху съзнанието му действаше друго присъствие, могъща нарастваща сила, която го заобикаляше отвсякъде и го влечеше към забравата.