Той падна и се опита да се измъкне от нея, боейки се, че е твърде късно, че нападението е много неочаквано, а лекарството — много силно.
Точно тогава към него се протегна огромна ръка, която изпълни цялата стая, обгърна го отвсякъде и угаси плаващата трептяща светлина.
Опита се да извика Дънкан, но болката заглуши разсъдъка му, после направи последно усилие да прогони зловещата сила, която го беше завладяла. Всичко обаче беше напразно. Струваше му се, че неговите викове ще разцепят небесата, но малка частица от съществото му разбираше, че и те бяха погълнати от тази сила.
Усети, че пада, но викът му увисна беззвучен и замръзнал в пустотата.
След това настъпи мрак. И забрава.
Глава тринадесета
Слизайки в камерите на смъртта.
За този четвърт час, откакто Морган влезе в светилището на свети Торин, небето бе потъмняло. Мястото за чакане бе празно, ако не се броеше Дънкан и трите коня. Неприятният влажен вятър разбъркваше кафявата коса на Дънкан и духаше в лицето му дълги кичури от опашката на товарното пони, докато той се опитваше да вдигне левия заден крак на животното. Най-сетне понито повдигна крак, а свещеникът опря копитото в скута си и започна да изстъргва калта оттам с дръжката на кинжала си. Ниско на хоризонта се чуваше тътенът на гръмотевиците, предвещаващ нова буря. Дънкан погледна с нетърпение към светилището, продължавайки работата си.
Какво ли правеше Аларик толкова дълго? Отдавна вече трябваше да е излязъл. Можеше ли да му се е случило нещо?
Той пусна копитото на земята и се отдръпна, поставяйки кинжала в калъфката на ботуша си. Забавянето на Аларик бе необяснимо. Не че не беше вярващ, но никога братовчед му не би изгубил толкова време в едно затънтено планинско светилище, след като цялата Курия на Гуинид подготвяше заседание срещу него.
Дънкан се намръщи и се облегна на денковете върху понито, поглеждайки над хълбоците на животното към параклиса. После свали кожената си шапка и си поигра със знака на Торин, забоден върху нея, а след това завъртя шапката с пръсти. Може би нещо не беше наред. Трябваше да провери.
С решително движение Дънкан нахлупи шапката на главата си и напусна мястото за чакане. После размисли и се върна, за да върже конете заедно — може би щеше да им се наложи да тръгнат без бавене. Пресече двора към светилището. Когато влезе в преддверието, зад решетката от дясната му страна долови звуци на объркване и суматоха, след което скърцащият глас на монаха го заговори.
— В това място не се влиза с оръжие. Ти знаеш, че е свещена територия.
Дънкан се намръщи. Не му се искаше да нарушава местните обичаи, но в създадената обстановка не желаеше и да се разоръжава. Ако Аларик беше попаднал в беда, може би на Дънкан щеше да се наложи да осигури с бой оттеглянето на двамата. Лявата му ръка се премести почти несъзнателно върху дръжката на меча.
— Търся човека, който влезе тук след мене преди малко. Знаеш ли къде е той?
Последва високомерен отговор.
— Никой не е влизал в светилището, след като ти направи поклонение. А сега се махай заедно с оръжието си, иначе ще повикам помощ.
Дънкан се взря втренчено в решетката, в душата му пламна внезапно подозрение към монаха. Но въпреки това отговори любезно.
— Да не искаш да кажеш, че тук не е влизал човек в кожен ловен костюм и кафява шапка?
— Вече ти казах, че няма никой. А сега си върви.
Устата на Дънкан се стегна в презрителна гримаса и той промълви с леден глас.
— Тогава няма да възразяваш, ако сам се убедя в думите ти.
Той премина през двойните врати и ги остави широко отворени. До ушите му достигна протестиращ възглас, идващ отзад, но той влезе в светилището и затвори вратите, без да обръща внимание на виковете на монаха.
Дънкан повика на помощ цялата си чувствителност на дерини и я накара да търси откъде идва опасността, продължавайки да тича бързо по централния коридор. Както бе казал монахът, в параклиса нямаше никой, поне в момента. Но светилището имаше само един вход и един изход. Къде ли се беше дянал Аларик?