Но къде ли беше Аларик?
Аларик лежеше по корем, а дясната му буза се опираше на твърда и студена повърхност, покрита с нещо плесенясало и кораво. Първото му усещане, след като дойде на себе си, беше болката, която тръгваше от края на пръстите на краката и свършваше някъде зад очите.
Очите му бяха затворени и той нямаше сила да ги накара да се отворят, въпреки че вече ги усещаше. При всяко туптене на пулса чувстваше как зловещи игли пронизват главата му и това му пречеше да се концентрира.
Затвори очи още по-плътно и се опита да прогони болката, стараейки се да концентрира цялото си внимание върху малка част от пронизаното си от болка тяло, за да направи движение. Пръстите на лявата му ръка се раздвижиха и той усети с върховете им, че под него има слама.
Дали беше вън от светилището?
Зададе си този въпрос и усети, че силната болка зад очите бе намаляла, затова реши да се опита да ги отвори. За негово учудване очите го послушаха, въпреки че отначало си бе помислил, че е ослепял.
После видя лявата си ръка на сантиметри от носа, отпусната върху пода. Беше захвърлен върху слама. Разбра, че не е сляп, а е оставен в тъмна стая и краят на наметалото му бе покрил част от лицето, пречейки на погледа. След като притъпените му сетива свикнаха с обстановката, той успя да премести поглед по-далече от ръката. Опита се да задържи поглед върху околните предмети, все още премествайки само очи, и забеляза, че вече различава светлото и тъмното, макар че наоколо му бе много тъмно.
Намираше се в нещо като огромна стая или зала от дърво. Погледът му обхващаше твърде тясно пространство, а това, което забелязваше, беше редица високи и дълбоки сводове, едва осветявани от примигващите пламъци на факлите, поставени на черни железни скоби. В отвора на всяка арка, се забелязваше, макар и с мъка, висока неподвижна фигура, въоръжена с копие и защитена с кръгъл щит, върху който имаше неясни гербове и знаци. Присви очи, опитвайки се да ги разчете и чак след това разбра, че фигурите са статуи.
Къде ли се намираше?
Направи опит да се изправи, но веднага разбра, че е избързал. Успя да се опре на лакти, а после повдигна глава на десетина сантиметра от пода. Но отново му се догади, а главата му се замая по-лошо от преди. Хвана я с ръце и се опита със сила на волята да успокои световъртежа. Най-сетне все още замъгленият му разсъдък разбра причината на състоянието му — това бяха последствията на мерашата.
Паметта му се върна неочаквано. Мераша. Бяха я поставили на вратичката в светилището. Беше паднал в клопката като възгордял се ученик. Отвратителният привкус, който вдървяваше езика му, показваше, че все още се намира под въздействието на зашеметяващото лекарство. Независимо от обстановката в момента, нямаше да може да използва силата си, за да се измъкне.
След като разбра причината за своето състояние, реши, че ще може да ограничи физическите му симптоми, да контролира изтръпването, да спре поне отчасти световъртежа. Внимателно повдигна глава с още няколко сантиметра и видя поклащането на черно вълнено одеяние на около метър вдясно от себе си, а след това и неподвижен сив ботуш на двадесетина сантиметра от мястото, където лежеше главата му. Премести поглед встрани и забеляза още ботуши, наметала, докосващи засипания със слама под, върхове на голи саби. Разбра, че го грози опасност и че трябва да се изправи на крака.
И най-слабото движение на изтръпналите му крайници бе мъчително, но той с усилие на волята накара тялото си да се подчинява. Най-напред се изправи на лакти, след това на колене и ръце. Поглеждайки към ботуша пред лицето му, вдигна поглед по-нагоре, съзнавайки, че едва ли може да очаква ботушът да е празен.
От ботуша се извисяваше крак, до него имаше втори ботуш и втори крак, а към краката бе прикрепено тяло, облечено в сиво. Погледът му се спря на украсен със сокол елек. Когато вдигна поглед към пронизващите черни очи, които го наблюдаваха, сърцето му изтръпна. Разбра, че сега наистина е обречен.
Човекът в елека със сокола можеше да бъде само един — Уорън де Грей.
Дънкан започна да се обръща назад, за да излезе от параклиса, но после се спря. Искаше му се още веднъж да разгледа мястото около олтара. Все още не му беше ясно всичко. Не беше успял да анализира пълноценно цялата информация, с която разполагаше и която би могла да спаси живота на Аларик. Свещта, която бе видял, след като се бе върнал в светилището. Къде ли беше тази свещ?