Наведе се и отново погледна зад оградката на олтара, забелязвайки свещта около стъпалата към олтара вляво от централния килим. Протегна се към резето на вратичката и замръзна на средата на движението си, спомняйки си за затаената там опасност. Затова прекрачи оградката и влезе при олтара. Оглеждайки се тревожно към двойните врати, той коленичи до свещта и почна да изучава положението й, после се протегна и я пипна внимателно с пръст.
Както бе предположил, свещта беше все още топла, а восъкът в острия й край бе все още мек. Можеше да долови някои следи от нещастието на Аларик, за които все още се намираха следи върху свещта, да долови съвсем слаб намек за болка и страх, точно преди свещта да се изплъзне от ръцете на богомолеца.
По дяволите! Всичко показваше, че бе пропуснал нещо, това поне му стана ясно. Аларик трябваше да е вътре в оградката. Вратичката бе отворена, а свещта лежеше твърде близо до олтара, за да се предполага, че просто се е търкулнала там. Но къде ли е изчезнал Аларик от това място?
Преглеждайки внимателно пода около свещта, Дънкан забеляза восъчни капки върху голото дърво, тънка пътечка от дребни жълти восъчни капки, водеща от свещта към едно място наляво от килима по посока на олтара. До самия килим восъкът беше издраскан и изтрит, сякаш някой бе стъпил върху него още преди да успее да се втвърди напълно. През една от капките, твърде голяма и разположена непосредствено до килима, минаваше едва забележима вертикална линия, сякаш…
Очите на Дънкан се разшириха от внезапно прозрение, той се наведе и започна да разглежда всичко с още по-голямо внимание. Беше ли възможно в дървения под на това място да има цепнатина, някаква черта, която да не е част от сложния орнамент, която да върви по края на килима към олтара?
Той запълзя през килима към другия му край на четири крака, отправяйки виновен поглед към олтара за неподходящото си поведение, а после погледна към пода от другата страна.
Да! Виждаше се ясно една тънка линия, минаваща по цялата дължина на килима от вратичката до долното стъпало на олтара, която се открояваше на фона на останалите линии по покрития с паркетни фигури под. На самия килим имаше шев на мястото, където той се допираше до линията и покриваше стъпалата.
Възможно ли беше под килима да има таен отвор?
Отпълзявайки наляво, Дънкан отново разгледа цепнатината. Да, восъкът бе размазан, след като беше се втвърдил, а не преди това. От едната страна на цепнатината той бе по-тънък, сякаш е бил пуснат по-надолу, а после върнат на началното си място.
Почти не вярвайки, че това е възможно, Дънкан притвори очи, разпростря усещанията си по килима и се опита да долови какво има под него. Имаше чувството, че отдолу е празно, че там има спираловиден лабиринт от пързалки и ниски коридори, облицовани с полирано дърво, по които всеки, дори и ако е без съзнание, може да се спусне незнайно къде. А механизмът, контролиращ отварянето на това празно пространство, беше едва забележим квадрат върху инкрустирания под, точно където свършва килимът от лявата му страна. Той чувстваше, че трябва да има и други точки за контролиране на механизма.
Дънкан се изправи на крака и се загледа към килима, по-точно към квадрата. Можеше много лесно да включи устройството, стига само да удари силно по квадрата. Но щеше ли да стигне до Аларик по този коридор? И ако да, дали братовчед му беше още жив? Беше наивно да смята, че тези, които бяха задействали капана, независимо кои са те, не са чакали Аларик, когато е стигнал до края, където и да беше този край. А ако Аларик е получил голяма доза мераша — и отново нямаше причини да се съмнява в това — той не би дошъл на себе си в течение на няколко часа. От друга страна, ако Дънкан се спуснеше по лабиринта с оръжие и напълно владеещ себе си, а това съвсем не беше малко, Аларик може би ще има шанс за спасение.
Дънкан огледа отново църквицата, а след това взе решение. Трябваше да бъде извънредно внимателен. Трябваше да се спусне в лабиринта, където и да водеше той, с изваден меч и готов да си пробива път към изхода с бой. Оставаше въпросът за лабиринта. Нямаше представа докъде води той, как се извива и върти, преди да стигне края. Ако не внимаваше, щеше да се набоде със собственото си оръжие.
Опипа замислен дръжката на оръжието, а после сложи ножницата под лявата си ръка надолу с дръжката. Това положение на оръжието — в ножница и с острие, поддържано от ръката, с която въртеше меча — бе удобно, докато стигне края на спускането. След това с бързо движение…